Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
— Кралят се прозява — отговорили той, — защото утре ще трябва да иде в парламента, за да държи там една Lit de Justice.
— Защо се нарича така?
— Не зная, може би защото правосъдието спи отгоре.
В Прага намерих отново живия портрет на прочутия писател в лицето на господин граф Франц Хардег; понастоящем пълномощен министър на императора в Саксонския двор.
Абат Дьо Воазенон ме представи на Фонтнел, който тогава беше на двадесет и три години. Фонтнел беше остроумен човек, любезен, учен, голям познавач на природните науки, прочут със своите шеговити забележки. Той не можеше да направи нито един комплимент, без да го одухотвори с ум и любезност.
Казах му, че идвам от Италия специално, за да го видя.
— Признайте, господине — отговори ми той, — че вие оставихте да ви чакат твърде дълго!
Един учтив и същевременно критичен отговор, който по остроумен и същевременно фин начин изложи лъжата в моя комплимент.
Той ми подари произведенията си и ме полита дали френските пиеси ми харесват; отговорих, че съм видял Thetis et Pelee. Тази пиеса е негова и, когато аз я похвалих много, той ми отговори, че тя била една плешива глава.
— Снощи бях във Френския театър, даваха „Италия“.
— Тя е шедьовърът на Расин и Волтер ме обвини несправедливо, че съм желал да го критикувам, като ми приписа епиграма, чийто автор никога не бе открит.
Чух да говорят, че господин дьо Фонтнел бил нежният приятел на госпожа дьо Тансен. Господин Д’Аланбер бил плодът на нейните тайни връзки, а Льо Рон го бил само отгледал. Запознах се с Д’Аланбер у госпожа Дьо Графини. Великият философ притежаваше тайната да не изглежда никога учен, когато се намира в общество на любезни хора, които нямаха никакви претенции за научно образование и владееше изкуството да прави остроумни хората, които разговаряха с него.
Когато след бягството ми от оловните килии се върнах повторно в Париж, си устроих едно тържество, като потърсих любезния и достоен за уважение Фонтнел, но той умря четиридесет дни след пристигането ми, в началото на 1757 година.
Когато се върнах за трети път в Париж с намерението да довърша дните си там, разчитах на приятелството на господин Д’Аланбер, но той умря към края на 1783 година. Днес чувствувам, че съм видял Париж и Франция за последен път. Революционното движение на народа ме отблъсна, а аз съм много стар, за да смея да се надявам, че ще доживея края му.
Посланикът на полския крал и курфюрста на Саксония във Версайския двор, граф Фон Лооц, ме покани в 1751 година да преведа една френска опера на италиански. Тя трябваше да бъде творение, в което се допускаха богати преобразования и големи балети, но последните трябваше да са във връзка със сюжета. Избрах „Зороастър“ на господин Каюзак. Трябваше да нагодя думите към мелодиите на пеенето, което е трудно нещо. Затова пък музиката си остана красива, но италианската поезия не беше блестяща. Въпреки това разточителният монарх ми изпрати една красива златна табакера, а аз доставих с работата си голямо удоволствие на майка ми.
По това време в Париж пристигна госпожица Везиан със своя брат. Тя беше млада, добре възпитана, съвсем неопитна и извънредно красива и любезна, брат й живееше при нея, баща й, бивш офицер на френска служба, беше умрял в родния си град Парма. Понеже като сираче беше без всякакви средства, тя последва съвета, който й дадох, продаде всички мебели и ценни неща, които нейният баща й беше оставил, и отиде във Версай, където искаше да се опита да получи от справедливия и добър крал една пенсия, за да преживее. Със слизането си от пощенската кола, тя взела файтон и помолила да я отведат в някой хотел, който да е в непосредствена близост до италианския театър. Случаят нареди така, че тя да отседне в „Хотел Дьо Бургон“, където живеех аз. На сутринта ми казаха, че в съседна до моята стая имало двама новодошли италианци, брат и сестра, двамата били много красиви, но имали твърде малко багаж. Италианци, млади, бедни новодошли — това бе повече от достатъчно, за да възбуди любопитството ми. Отидох до вратата им, почуках и един млад мъж по риза ми отвори, като каза: