Приключенията на Казанова

— Господине, вие ли сте носорогът?

— Влезте, госпожо, влезте!

Ние щяхме да се задушим от смях, особено когато маркизата видя животното и се почувствува задължена да помоли неговия господар за извинение, като го увери, че през живота си тя не е виждала никога носорог и затова той не бива да се чувствува обиден, че тя се е заблудила.

Един ден бях във фоайето на италианската комедия, където в антрактите идваха най-знатните господа, за да разговарят и да се смеят с артистките, които седяха там и чакаха момента за излизането си на сцената. Аз седнах до сестрата на Коралина Камила, която разсмивах, като й разказвах сладки безсмислици. Един млад съветник се ядосваше от това, че я забавлявах и ме нападна по един много пристрастен начин, критикувайки едно мнение, което бях изразил за една италианска пиеса, при това той си позволи да покаже лошото си настроение, като критикуваше моя народ. Гледайки смеещата се Камила, му връщах всяка нападка. Около нас се беше образувал голям кръг, който следеше внимателно борбата, която дотогава се водеше само с оръжието на шегата и не съдържаше нищо неприятно. Но изглежда, че започваше да става сериозно, когато контето насочи думите върху градската полиция и каза, че от известно време било опасно да се ходи нощно време пеша из парижките улици.

— През миналия, месец са обесени на Гревския площад седем души на дърветата, от които петима италианци; това е изумително.

— В това няма нищо изумително — отвърнах аз — защото почтените хора се оставят на драго сърце да бъдат обесени далеч от тяхното отечество; например през последната година бяха обесени между Неапол, Рим и Венеция шестдесет французи; пет срещу двадесет и шестдесет; значи, както виждате, това е само една обменна сделка.

Смеещите се наоколо бяха на моя страна и хубавият господин съветник малко се позабърка от това. Един от тях намери отговора ми добър, приближи се до Камила и я попита тихо кой съм. С това запознанството бе направено. Това беше господин Дьо Марини. Запознанството с него много ме зарадва заради моя брат, когото очаквах всеки ден. Господин Дьо Марини беше главен интендант на кралските здания, а управляваше така също и художествената академия. Говорих с него относно брат си и той обеща благосклонно да го покровителствува. Един друг млад кавалер, с когото водих разговор, ме помоли да го посетя; това беше херцог дьо Маталон. Казах му, че съм го виждал преди осем години като дете в Неапол и че съм много задължен към неговия вуйчо, дон Лелио; младият херцог беше във възторг от това и ние станахме интимни приятели.

През пролетта на 1751 година брат ми дойде в Париж и нае жилище у госпожа Кенсон, където живеех и аз. Той започна да работи с успех за частни лица, но неговата главна цел беше да завърши една картина, за да я представи на преценката на академията.