Приключенията на Казанова

— Господин Дьо Нарбон, когото мислех за честен човек, седна до мен в театъра; аз седях още на мястото, където ме бяхте оставили. Той ми каза, че моето лице му направило впечатление и ме попита коя съм. Казах му същото, което казах и на вас. Вие обещахте да помислите за мен, а Нарбон каза, че той няма нужда да мисли, а може веднага да действува. Аз му повярвах и моята доверчивост ме излъга: той ме прелъсти, той е подлец.

Сълзи заглушиха нейния глас, отидох при прозореца, за да я оставя да се наплаче необезпокоявана. След няколко минути седнах отново до нея:

— Кажете ми всичко, мила Везиан! Облекчете сърцето си от мисълта, че сте виновна пред мен, защото всъщност аз нося по-голяма вина от вас. Вие не бихте имали скръбта, която разкъсва сърцето ви, ако не бях имал непредпазливостта да ви заведа на театър.

— О, не казвайте това; трябва ли да ви се сърдя, че сте се отнесли към мен като към една разумна жена? С една дума негодникът ми обеща по най-любезен начин да се грижи за мен при условието, че му дам едно неоспоримо доказателство за моята нежност и за моето доверие; това доказателство за доверие трябваше да се състои в това, да живея без моя брат при една напълно почтена жена в едно наето от него жилище. Той настоя брат ми да не идва с мен, тъй като лошите хора биха го счели за моя любовник. Оставих се да бъда убедена. Аз, нещастната! Как можах да му се отдам, без да се посъветвам с вас! Той каза, че почтената жена, при която ще ме настани, ще ме отведе във Версай; а той сам ще се погрижи да отиде също и моят брат там и ще представи и двама ни на министъра. След вечерята си отиде, като ми каза, че на следната сутрин ще дойде отново, за да ме вземе с файтон. Даде ми два луи и златен часовник и аз помислих, че мога да приема подобен подарък от един млад кавалер, който се отнасяше към мен със съчувствие. Жената, на която ме представи, не ми се видя толкова почтена, колкото трябваше да бъде според неговото твърдение. Прекарах тези осем дни у нея, без той да направи нещо съществено за мен. Идваше и си отиваше безразборно и непрекъснато казваше: „Утре!“, но на следния ден му се явяваше винаги някаква пречка. Днес сутринта в осем часа дойде при мен жената и ми каза, че господинът бил принуден да замине за провинцията, един файтон ще ме върне в хотела, откъде ме е взел, а след неговото завръщане той ще ме потърси отново там. След това тя ми каза с престорено тъжно лице, че трябва да й върна часовника, защото господин графът забравил да го плати на часовникаря. Дадох й го моментално, без да възразя нито дума, и преди половин час пристигнах тук.