Приключенията на Казанова

Имах възможността да забележа, че на тези римски първенци се даваше само титлата маркиз, когато биваха представяни във френския двор. Княжеската титла се отнасяше за руските князе, които биваха представяни в двора. Наричаха ги с руското име княз, а това им беше все едно, тъй като и тази дума означава княз. Относно титлите френският двор е бил винаги дребнав, по най-глупав начин. Забелязал съм, че кралят се обръща към своите епископи само с „абат“, въпреки че тези господа държат извънредно много за своите титли. Ако някой от благородниците от неговото кралство не впишеше името си в списъка на кавалерите, които се поставят в услуга на двора, той се правеше, че не ги познава.

Но високомерието бе внушено на крал Людвик само чрез неговото възпитание, то не му бе вродено. Когато неговият посланик му представеше някого, то представеният си отиваше с увереността, че кралят го е видял, но това бе всичко. Освен това кралят беше много учтив, особено спрямо дамите, също и спрямо своите любовници на обществени приеми. Който проявеше и най-малката нетактичност спрямо тях, изпадаше в немилост. Никой не притежаваше в по-голяма степен от него великата кралска добродетел, която се нарича лицемерие. Той знаеше добре да пази тайна и беше очарован, когато беше сигурен, че никой, освен него не я знаеше. Кавалерът Д’Еон е един малък пример за това, защото само кралят знаеше и беше знаел винаги, че той е жена и целият спор с външното министерство относно фалшивия кавалер беше една комедия, която кралят остави за свое удоволствие да се изиграе до край.

Людвик беше велик във всичко и би бил без недостатъци, ако ласкателството не го беше принудило да има такива. Но как би могъл да съзнае грешките си, когато всеки ден му се повтаряше, че той е най-добрият измежду всички крале. Тъжна е съдбата на кралете! Жалки ласкатели вършат постоянно всичко необходимо, за да ги поставят още повече под нивото на обикновените смъртни.

По това време принцесата на Ардор доби малък принц. Съпругът й, който беше неаполитански посланик, изказа желанието Людвик XV да бъде кръстник и кралят се съгласи. Той подари на своя кръщелник един полк, но майката, която не обичаше войската, не искаше да чуе за това. Маршал дьо Ришельо ми разказа, че не е виждал никога краля да се смее така сърдечно както при този своеобразен отказ.

У херцогиня дьо Фулви се запознах с госпожица Госен, наречена Лолот. Тя беше любовница на английския посланик лорд Елбемарл, един умен, благороден и щедър мъж. Една вечер той се оплакал на своята приятелка, че тя славела красотата на звездите, които блестели на небесния свод, тъй като знаела, че той не могъл да й ги подари. Ако лорд Елбемарл беше посланик в Париж, когато се стигна до разрив между Франция и Англия, той би отстранил всички спорове и нещастната война, в резултат на която Франция загуби Канада, не би се водила. Нека не се съмняваме, че съгласието между два народа зависи почти винаги от посланиците, които те поддържат в дворовете, където има опасност от несъгласие.