Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Какво е това? — прошепна той, но достатъчно силно, за да стане ясно, че не е отправил въпроса към себе си.
— Панделка за коси.
— А с какво са напоени тези коси?
— Дявол да го вземе! С кръвта, която ми беше необходима, за да довърша моя еликсир! С кръвта, която ти отказа да ми намериш и за чието доставяне бях принуден да се погрижа сам.
— Ами косите, панделката? Откъде ги взехте? Това не е прическа на дете?
— А кой ти е казал, че непременно съм заколил дете? — попита спокойно Алтотас.
— За еликсира не ви ли трябваше кръв на дете? — изкрещя Балзамо.
— Или непорочно девствено момиче — заяви Алтотас и повтори като ехо — девствено момиче.
След това старецът протегна костеливата си ръка над страничната облегалка на креслото и взе от масата пред него някакво шишенце, от което отпи с наслада. После заговори на Балзамо с най-естествения си тон и с най-голямата топлота, на която беше способен.
— Дължа я на теб, Ашарат — каза му той. — Ти прояви мъдрост и предвидливо настани тази жена в стаята под моята, почти в обсега на ръката ми. Човечеството няма да се оплаче, а законът няма да ме преследва. Само че не ти ми даде в ръцете девственото момиче, без което щях да умра. О, не! Аз си го взех сам! Благодаря, скъпи ми ученико! Благодаря, малки ми Ашарат!
Като изрече тези думи, Алтотас още веднъж доближи шишенцето до устните си. Балзамо пък изпусна кичура коса от ръката си. Ужасната истина замъгли разсъдъка му и заслепи очите му. Видя, че масата бе покрита с бяла покривка на тъмни цветя. Отдолу се очертаваше зловещ силует — все подробности, които Балзамо не беше забелязал до този момент. Той хвана покривката за единия й край и живо я дръпна към себе си. Косите му настръхнаха, а отворената му уста, готова да закрещи, не издаде нито стон, тъй като гърлото му беше сковано от ужас. Под белия саван лежеше трупът на Лоренца. Тя беше просната върху масата. Лицето й беше смъртнобледо, но все още усмихнато. Главата й висеше и сякаш под тежестта я притегляше към земята. Над ключицата й зееше огромна рана, но от нея вече не капеше кръв. Ръцете й бяха вкочанени, а очите й — затворени под виолетовите клепачи.
— Да, кръв от девствено момиче, последните три капки — ето какво ми трябваше — продължи за мърмори старецът, докато отпиваше за трети път от шишенцето.
— Негодник! — провикна се Балзамо. — Умри тогава! От четири дни тази жена беше моя любовница, моя любима и моя съпруга! Убил си я напразно! Тя не беше девствена!
Клепачите на Алтотас потрепериха, а очите му изскочиха от орбитите сякаш ги раздвижи електрическа искра. Зениците им се разшириха неимоверно. Венците на стареца изскърцаха, защото той нямаше зъби, които да издадат този звук. Ръката му изтърва шишенцето. То падна на земята и се счупи на хиляди парченца. Зашеметеният столетник, ранен едновременно и в сърцето, и в мозъка, се строполи тежко върху креслото си.
А Балзамо се наведе ридаещ над тялото на Лоренца и докато целуваше окървавеното й тяло, изгуби съзнание.
132.
Човекът и Бог
Алтотас не откъсваше поглед от счупеното шишенце, олицетворение на разбитите му илюзии. Той сякаш броеше хилядите парченца, които, разпилявайки се, бяха намалили живота му с толкова дни, колкото беше броят им, сякаш искаше да придаде с погледа си чудотворна сила на разлелия се по пода скъпоценен еликсир, в чиято способност да дарява безсмъртие беше повярвал. От време на време, когато отчаянието му ставаше непоносимо, старецът вдигаше помътнелите си очи към Балзамо, а после ги преместваше върху трупа на Лоренца. „Възможно ли е — сякаш питаше все още изразителният въпреки мълчанието му поглед — върху главата ми да се стоварят толкова несполуки и нещастия, и то заради един толкова нищожен мъж, когото сега виждам на четири крачки от мен, коленичил пред една толкова обикновена мъртва жена? Не се ли е объркала природата, не е ли сгрешила науката?“
Що се отнася до Балзамо, той сякаш беше пречупен, полумъртъв. Не проронваше нито една дума, не правеше нито едно движение. През разстроения му мозък не преминаваше нито една човешка мисъл. Лоренца! Лоренца! Неговата съпруга, неговият идол, двойно скъпоценното създание с излъчване на ангел и любима! В продължение на цели три часа Балзамо сякаш беше в дълбока гробница. В ужасната си болка той смяташе, че сънува страшен сън — от онези, които спохождат в саркофага единствено обречените на вечен и безмълвен мрак.
За него Алтотас вече не съществуваше — изчезнали бяха и омразата, и желанието за мъст. Лоренца също не съществуваше, защото нямаше да усеща вече нито любовта, нито насладата от живота. Балзамо сякаш спеше, а сънят му беше заобиколен от мрака на нощта и от нищото!