Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Виновни в какво?

— В какво ли? Нима искате да ви издам държавна тайна, графе?

— Струва ми се, че тази тайна е наша обща тайна, графиньо. Вие не поемате никакъв риск, защото аз имам интерес да мълча…

— При това — сериозен интерес, зная това… господин Дьо Сартин се мъчеше да убеди краля в съществуването на многочислена и могъща секта, сформирана от смели, сръчни и решителни съмишленици. Те подкопавали авторитета на Негово величество, като разпространявали най-различни слухове по негов адрес. Например, че Негово величество щял да бъде обвинен, че мори народа от глад…

— Какво отговори на това кралят?

— Както Негово величество отговаря винаги — с шеги.

Балзамо пое дълбоко дъх.

— А каква точно беше шегата му?

— Негово величество каза „е, щом ме обвиняват, че държа народа си гладен, ще го нахраня“, а господин Дьо Сартин го попита как, на което пък кралят отговори: „Ще поема издръжката за храна на всички, които разпространяват подобни слухове, и ще им предложа подслон в замъка, наречен Бастилия…“

Хладна тръпка пробяга по вените на Балзамо, но той продължи да се усмихва.

— А след това?

— След това разпратиха много заповеди за арести. Господин Дьо Сартин се опита да прокара и една заповед за вашето задържане, но аз не се огънах и го спрях с едно-единствено изречение. „Господине — казах му аз в присъствието на краля, — арестувайте цял Париж, това си е ваша работа и влиза в задълженията ви, но не докосвайте и с пръст някой от моите приятели, иначе…“ „Охо — намеси се кралят, — Пазете се, Сартин, тя е сърдита“, на което пък Сартин измънка: „Но, сир, в името на кралството… Искат да убият краля, както убиха Анри IV.“ Кралят пребледня, ръката му потрепери и той обхвана челото си с нея. За миг помислих, че са ме победили. „Сир — настоях аз, — да оставим господина да продължи по-нататък. Неговите служители сигурно са разшифровали и някой текст, от който става ясно, че и аз заговорнича срещу вас!“. После излязох от стаята. Но това, скъпи графе, се случи на другия ден след историята със злополучното питие. Така че кралят предпочете моето присъствие и се втурна да ме гони. „Умолявам ви, скъпа графиньо, не се сърдете“ — каза ми той. „Тогава изгонете този долен човек, той вони на затвор“ — заявих аз. „Е, вървете си тогава, Сартин“ — вдигна рамене кралят. „В бъдеще ви забранявам не само да ме посещавате, но и да ме поздравявате“ — продължих аз да следвам линията на поведението си. За миг нашият магистрат загуби самообладание и се приближи да целуне ръката ми. Беше много смирен. „Така да бъде, госпожо — каза ми той. — Да не говорим повече за това! Само че вие погубвате държавата. Вашият любимец ще бъде пощаден от моите агенти, щом това е желанието ви.“