Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

134.

Човекът и Бог

(продължение)

Съзирайки как Балзамо вдига тялото върху раменете си и слиза обратно надолу по вътрешната стълба, Алтотас помисли, че това е последното сбогом от страна на този човек, чието сърце беше разбил. Обхвана го страх, че ще остане сам; той увеличи ужаса му от смъртта, която беше направил всичко възможно да избегне.

— Аха! — изрева Алтотас. — Ето какво сляпо и неблагодарно животно е човекът! А! Ти предпочиташ смешния предмет, наречен жена, пред най-съвършения екземпляр на човечеството, какъвто съм аз! Предпочиташ частицата живот пред безсмъртието.

Гневът на стареца постепенно се усилваше, по бузите му се разгоря трескав огън, в полуотворените му очи мъждукаше мрачен пламък, който на моменти беше фосфоресциращ.

— Върни се, Ашарат! Внимавай! Зная клетви, които ще запалят огън над главата ти. Ще призова свръхестествените духове! Викал съм Сатаната, когото влъхвите224 наричаха Фегор225. Бях в планините на Гад226 и Сатаната изостави мрачната си обител и ми се яви. В същата планина разговарях със седмината ангели служители на Божия гняв, на онова място, където Мойсей получи скрижалите. Само с един порив на волята си запалих триножника, който Траян открадна от евреите, и лумнаха седем пламъка! Пази се, Ашарат! Пази се! Помогни ми да живея, Ашарат, така ще мога да те уча още! Виж… Чуй…

И Алтотас показваше с очи и треперещи пръсти хиляди предмети и документи, както и множество свитъци хартия, разхвърляни из стаята. После чакаше и си почиваше, за да посъбере силите си, които все повече и повече гаснеха.

— Не идваш, така ли? Надяваш се, че ще умра ли?

Никой не му отговаряше, тъй като през това време Балзамо в отговор на обвиненията на съдиите им показваше тялото на убитата Лоренца.

— Аха! Така значи! Не идваш! Презираш ме! — продължаваше да стене Алтотас. — Разчиташ, че съм слаб, немощен и грохнал? О, ще видиш тогава! Огън! Огън! Огън!

Изпълнените с ярост викове на Алтотас станаха толкова силни, че изтръгнаха за миг от болката му Балзамо, който най-сетне се беше отървал от ужасените си посетители. Той взе на ръце тялото на Лоренца и се изкачи нагоре по стълбата, за да остави мъртвото момиче върху софата — на същото място, където преди няколко часа го беше оставил да спи. После скочи върху подвижната врата и неочаквано за Алтотас изскочи пред очите му.

— А! Най-сетне! — извика опияненият от радост старец. — Уплаши ли се? Разбра, че мога и да си отмъстя, нали? Дойде при мен и стори много добре, тъй като след миг щях да подпаля стаята!

Балзамо го погледна и вдигна рамене, но не благоволи да каже и думичка.

— Чуваш ли ме, Ашарат? — изхриптя старецът, като направо раздра гърлото си, изричайки тези думи, тъй като беше силно разгневен. — Вода! Вода! Дай ми вода!

Лицето на Алтотас се разлагаше бързо. В очите му вече нямаше блясък, а само зловещи пламъчета, които сякаш осветяваха вратите на ада. Под кожата му като че ли не течеше кръв, като че ли дъхът му беше спрял. Той вече не правеше никакви движения. Ръцете му, които бяха понесли Лоренца, все едно че вдигаха дете, сега висяха безсилни и приличаха на слюдестата ципа на полип, който плува на повърхността на водата. Гневът беше унищожил и малкото му съхранени от отчаянието му сили.