Мъртвите сибирски полета

Пламъкът беше голям и едва се дишаше от пушека. Тъкмо когато искаше да се върне, понеже разбра, че не ще намери жив човек, чу вик от четвъртия етаж. Това беше последният вик, който Наталия издаде, преди да падне в безсъзнание.

— По-скоро горе! — извика Фелзингер. — Тук има живи хора.

Понеже стълбите бяха на много места изгорели, Фелзингер едва можеше да се качва по тях, но въпреки тази опасност той влезе в стаята, където намери лежащите на пода.

— Не се бойте, ще ви спася — каза той, като вдигна Наталия. Фелзингер можеше да спаси само нея. Мисълта, че трябва да остави другата жена да изгори, го мъчеше. Но нямаше много време да се разсъждава и той тръгна с Наталия. Много трудно беше движението му в пламъците. В момента, когато беше на двора, се чу трясък. Покривът падна. До младежа едва достигаше свеж въздух. Любопитното множество го поздрави с успеха. Един офицер, който беше наблизо, също поздрави изнемощелия Фелзингер. Спасената и спасителя сложиха в една тройка и ги откараха в най-близката болница.

Сред пламъците на горящата тъмница починаха повече от стотина жени.

Тълпата, която беше тръгнала да търси Иван Кардов, за да го накаже, стигна до къщата му и почна да вика да излезе директорът на полицията. Но той не беше вкъщи, а в Екатерининския парк. Тълпата почна да чупи прозорците му с камъни.

— Защо чупите прозорците? — извика един от тълпата. — По-добре ще направим да намерим вълка в дупката му. Който е съгласен, да тръгне с мене.

Няколко младежи се присъединиха към викащия и тръгнаха към къщата. Стражата, която беше наоколо, не им попречи да влязат там. Те с трясък счупиха вратите и почнаха да унищожават мебелите му. Но нима нямаше никой в тази къща? Трябваше да намерят някого от неговите кучета. След дълго търсене откриха на тавана Ашинов, когото завлякоха пред този, който ги водеше.

— Падай на колене, куче! — извика водачът.

Ашинов не изпълни заповедта.

— Какво искате от мене? Какво съм ви направил?

— Ти си секретар на директора на полицията и съучастник в извършените от него престъпления.

— Лъжете се, хора, аз съм народен човек.

— Охо, това няма да ти помогне. Ще те накажем хубавичко. Но първо кажи ни къде са най-хубавите вина на директора.

— Добре — каза Ашинов, — ще ви кажа, но по-напред ме оставете да ви съобщя една приятна новина, след която виното ще ви се услади повече.

— Да чуем, да чуем! — извикаха в един глас.

— Съобщавам ви, че Иван Кардов не е вече директор.

— Не, невъзможно е!

— Да живее Александър II. Ура-а-а!

— Най-после той се увери, че Кардов е голям негодник — извика един от тях. — И сега имаме право да го наказваме за неправдите, които ни нанасяше без милост.

— Него съд ще го осъди още — прибави Ашинов.

След малко се чу глъчка. Бяха заловили Кардов, който, без да знае, че къщата му е нападната, се връщаше, за да се облече в парадна униформа, за да иде при императора. Щом тълпата го забеляза, почна да вика, но той не се уплаши, а каза на кочияша да кара пред къщата му.