Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Иван бе навел глава и нищо не отговори. Мрачни мисли го измъчваха. Надзирателката бе чула всичко. Тя знаеше, че Наталия е негова сестра. За тази тайна ще трябва да заплати с главата си, а и Наталия не бива да живее. Той реши да погуби и двете.
— Драго ми дете — обърна се той към Наталия, — аз ще отида да се погрижа за дрехи и за жилището.
Преди да стигне до вратата, надзирателката го спря.
— Ваше Благородие, мисля, че не ще забравите, че чрез мене вие намерихте сестра си.
— Не ще и дума, че няма да забравя. Аз ви благодаря и ще гледам да ви се отплатя — каза Кардов с хрипкав глас.
— Зная, че сте великодушен.
Кардов излезе, като затвори вратата след себе си. В джоба му стоеше писмото, с което го уволняваха от служба.
— Моята къща губи вече почвата на слава и величие, но за да си помогна, аз ще трябва да предприема нещо, с което да унищожа неприятелите си. Но какво да предприема?
Той се спря и погледна едно буре с газ. Като видя, че никой не го гледа, той запали газта и избяга.
Ако изгори къщата, и тайната му ще изгори заедно с хората, които я знаят. Той не се уплаши и от вида на горящата газ. След малко стълбата, на която се намираше бурето, пламна, а след това и цялата къща.
Кардов се качи в една тройка и изчезна.
— Карайте в Екатерининския парк или където щете — каза той на кочияша.
Той искаше да спечели време, за да може да обсъди по-добре положението си. Можеше да лиши от живот стотици и хиляди души, но той трябваше да постигне целта си — да се издигне на предишното си положение.
— Ще отида при императора и ще му кажа, че съм преследвал един нихилист, който се е скрил в женския затвор. После ще хвърля обвинението върху надзирателката, че е в услуга на нихилистите и че като съм влязъл в затвора, за да хвана бягащия нихилист, зданието се е запалило. По такъв начин ще се оправдая за отсъствието си от двореца по време на атентата.
Додето Кардов разсъждаваше така, пожарът в тъмницата се увеличаваше. Цялото здание се изпълни с дим. Чиновниците се разбягаха, без да се погрижат за живота на клетниците, които бяха на най-горния етаж.
Грамадният пожар се виждаше от целия Петербург.
— Пожар, пожар, Женският затвор гори! — цепеше въздуха изплашен вик. Този пожар беше второто нещастие след атентата. Хората виждаха лош знак. И това е дело на нихилистите. Те искат да запалят целия град.
— Да ги избием, защото ще турят отрова във водопроводите, за да измрем всички.
— Полицията не предприема нищо, тя е в съюз с тях! — Такива бяха виковете на събралия се народ.
— Къде е директорът на полицията, къде е Иван Кардов? Той е виновен. Да го убием, хора, да го убием.
Една тълпа се отправи към къщата на Кардов, а друга — към пожара.
Огънят се усилваше, а пожарникари имаше малко. Отвътре се чуваха отчаяни писъци на жени и деца. Много от тях се задушаваха от пушека. Които искаха да бягат, биваха или завличани от огнените езици, или пък затиснати от някоя греда.
Наталия и надзирателката бяха зашеметени. След като Кардов излезе, надзирателката се доближи до Наталия и искаше да я прегърне, но Наталия я отблъсна.
— О, ангелче, как да ви благодаря за това, че премълчахте обидата, която ви нанесох. Вие сте извънредно добра и аз ще ви бъда вечно благодарна.
Малко след това през полуотворената врата влезе пушек. Надзирателката изпищя и падна пред Наталия.
— За Бога, какво ви е? — извика Наталия.
— Какво ли? Нима не виждате на каква опасност сме изложени? О, боже, не мога да дишам. Цялата къща гори.
— Ние можем да се спасим. Нали стълбите не са още изгорели?
Надзирателката подаде главата си от вратата и се ужаси. Откъм стълбите се зададе цял облак пушек и след миг и те с трясък се сгромолясаха.
— Ние сме загубени! — уплашено извика Наталия. — Нима сега, когато можех да бъда щастлива, аз ще трябва да умра?
— Да умрем? Какво говориш? — извика надзирателката диво и хвана Наталия за ръката. — Не, не, ние трябва да се спасим. Нима никой не ще ни чуе. Помощ! — почна да вика тя.
Но никой не я чу.
— Не съм се плашила досега от смъртта, но Бог вижда как искам да живея сега — извика Наталия.
Тя почна да се моли на колене, а надзирателката тичаше като побъркана из стаята.
— Какво правиш! — извика тя на Наталия. — Вместо да гледаш как да се спасим, ти си седнала да се молиш.
— Невъзможно е, не виждаш ли, че смъртта е дошла — извика Наталия.
— Тогава да скачаме от прозореца. Задушавам се, умирам…
Тя падна на земята, а Наталия се мъчеше да я свести.