Мъртвите сибирски полета

— Знаеш, драги ми приятелю, че съм стоял до леглото ти, че те спасих от тифус, от най-опасната болест, по-опасна от полицията. Не мисля, че си забравил това.

Бояновски изказа своята благодарност на стария си приятел със силно стискане на ръцете.

— Само да знаеш колко съм страдал — каза Бояновски. — Никой друг на мое място не би изтърпял това — щеше отдавна да бъде между мъртвите! Но за голямо нещастие, аз имам здрав организъм и затова не мога да се отърва от мъките.

— Всички знаят, че си бил в сибирските рудници, затова не е необходимо да ми разправяш.

— Да, аз съм работил в дълбоките сибирски рудници много тежка работа. И въпреки това бих предпочел по-скоро да се върна там. Не знаеш какви мъки изтърпях, откакто дойдох тук. Вярвай, приятелю, те са по-ужасни от онези.

Докторът погледна учудено Бояновски.

— Не ми се вярва. С освобождението ти от Сибир не си ли се освободил и от мъките?

— От телесните да, но не и от душевните.

Той стана от стола и се приближи до доктора.

— Каква грамадна разлика има, докторе, между ударите на камшиците и оковите на сибирския заточеник и мъките, които една непочтена жена може да ти създаде! Аз отпаднах не от мъките в Сибир, а от изненадата, с която разбрах за покварата на тази жена.

— Знам какво искаш да кажеш, но ела по-близо да се разговорим по-тихо за тия работи.

Докторът дръпна Бояновски на един диван. Той беше забравил, че не бяха сами в стаята.

— Тя е шпионин на полицията, тя ме предаде на полицията! Ах, да знаеш колко изкусно се преструваше, когато стражарите ме заловиха! Тя ме прегърна и с плач се бореше със стражарите, за да ме запази от затвора, но всичко това бе смешна игра! Аз толкова я обичах, че съумях да й простя това. Но престъплението, което тя стори, като отрови майка ми, ужасно ме възмущава и за това ще й отмъстя! Тя е от едно много просто семейство и когато се ожених за нея, нямаше никакви дрехи. Аз я въведох в обществото и й създадох нов живот. Всичко правех, за да й угода, на ръце я носех, както се казва, но тя ми изневери.

По-право тя ме предаде на полицията, и то заради нищожния Кардов, който се въртеше всеки ден около нея. Както ще отмъстя на нея, тъй не ще простя и на него.

— Кажете ми, драги приятелю, къде се скрихте през това време, та полицията не можа да ви намери?

— Щяха да ме намерят отдавна, ако един приятел не бе ме взел под своя закрила. Вие навярно познавате, докторе, генерал Кнудзон? Ако не беше той, щях отдавна да съм в Сибир. С негова помощ можах да се вмъкна в царската кухня под претекст, че съм готвач.

— Много чудно ми се вижда това — каза докторът.

— Така е — съгласи се Бояновски. — Най-доброто беше, че тук бях сигурен и никой не можеше да ме намери. След атентата излезе заповед никого да не пускат да излезе от двореца. След малко великият княз се оттегли на едно място с няколко свои хора, където караулът въвеждаше слугите един по един, за да проверят дали документите им са редовни. Когато чух това, много се уплаших, въпреки че имах едно свидетелство на името на Познански. То беше фалшиво. Показах го на великия княз и той ми каза, че свидетелството е добро, но и други документи трябва да имам. Всеки друг на мое място щеше да изгуби присъствие на духа, ала аз отговорих, че имам и други документи, но не тук, а в спалнята. „Тогава донесете ги бързо!“ — каза великият княз. Аз отидох в спалнята, взех всичките си пари и като излязох от двореца, чух след себе си викове. Не ми оставаше друго, освен да бягам колкото мога по-бързо. Бутнах караула, който беше на пътя ми. Караулът изгърмя след мене, но не ме улучи. Тичах от улица в улица, докато дойдох тук. Останалото знаете.