Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Невъзможно е момичето в тъмницата да лъже.
Кардов прехапа устни. Търсеше начин да се отърве от Наталия.
— Сами ли бяхте с тази лъжкиня, когато тя ви разправяше чудната си историйка?
— Аз бях сам, но струва ми се, че надзирателката на заведението беше и узна тази тайна.
— Тогава, моля ви, господин докторе, не казвайте никому нищо за станалото.
— Обещавам ви — отговори докторът. — Дали това момиче е ваша сестра или не, това не е моя работа и не желая да се бъркам в чуждия живот.
— Така е. А сега да отидем при нея, за да видя дали ще има нахалството да ми каже това право в очите.
Те излязоха заедно. На входа се разделиха.
Щом се качи в тройката, Кардов заповяда да го откарат в женския затвор. Изскочи бързо от тройката и се изкачи по стълбите. Казаха му долу, в работилницата, в коя стая се намира тази, която търсеше.
Щом се отвори вратата и пристъпи в стаята, той се загледа втренчено в Наталия. Това беше значи малкото момиченце, което той заедно с майка си изпрати в Сибир. Колко хубава е станала, здрава и млада.
В този момент Наталия беше не само хубава, но и горда. Решила беше да не започва първа да говори и с това да издаде слабостта си пред своя брат. Стоеше изправена гордо като царица.
Кардов се приближи и й подаде ръцете си.
— Нима така трябва да ме посрещнеш, моме? — Беше решил да играе ролята на нежен брат, за да я предразположи към себе си.
Надзирателката се беше скрила в един ъгъл на стаята.
— Сестро — добави Кардов, като видя, че Наталия не продумва, — не ме отбягвай, ела в братските ми прегръдки и ми кажи, че няма вече да се разделим!
— Ако желаеше да бъда при тебе, можеше да дойдеш по-рано. Ти знаеше къде се намирахме с мама. Вярно, че пътят за Сибир е труден, но с добро желание всичко може да, се стори.
— Обичам ли те или не, сестро, в тоя момент не трябва да говорим. Млада си още и не познаваш живота. Не знаеш също, че не винаги човек е свободен да разполага с волята си. О, Наталия, ако зависеше само от мен, отдавна щяхме да бъдем заедно! — Очите на Кардов се напълниха със сълзи.
Въпреки че Наталия бе скитала толкова по света, видяла толкова различни хора, все пак не можа да долови тая преструвка на брат си. Да, Кардов чудесно се преструваше.
„Това не ще да е преструвка — каза си трогната тя. — Той плаче! Навярно след като е живял в охолство, не намира вече смисъл в тази суета. Той чувствува сърцето си пусто!“
— Не, Иване, ако в тази минута майка ни, която ни гледа отгоре, види, че съм хладна към тебе, би се разсърдила.
— Наталия — извика Кардов, който изкусно следеше всяка промяна върху лицето на сестра си, — кажи ми нещо за майка ми, жива ли е тя още? Ах, как много страдам от това, че приех служба, която ме принуди да върша престъпления!… Но стореното назад не се връща. Аз бях слуга на императора и бях длъжен да изпълнявам заповедите му. Не посмях нито думица да възразя на царя за неправилното заточение на майка ми в Сибир.
— Милата ми майка, тя е мъртва — отговори Наталия с препълнени от сълзи очи. — Почива под снега на Сибир, където понякога дневната светлина открива самотния й гроб.
Кардов лицемерно шепнеше:
— Умряла значи, наистина умряла. Значи няма вече никога да видя майка си, никога!
След това той захлупи лице върху ръцете си и така постоя няколко минути.
Наталия все пак се смили над брат си. Тази сцена я трогна.
„Мама често ми е казвала, че у някои хора само наглед имало щастие. Те крият болките си в блясъка на положението си. Като тия хора е и брат ми“ — разсъждаваше Наталия.
— Иване, ако мама беше тук, уверена съм, и тя щеше да ти прости.
— Вярваш ли, сестро? — каза Кардов, като хвана ръката й. — Уверена съм. Аз познавам доброто сърце на майка си. То беше най-благородното сърце.
— А сега, Наталия, ще ме признаеш ли наистина за твой брат и ще останеш ли при мене?
— Какъв е този въпрос? Ако ти наистина се разкайваш, Иване, то и аз заедно с тебе ще се моля на Бога да прости греховете ти.
— Тогава никога не ще се разделим — каза Кардов, като я целуна по челото. — Още днес ще се преместиш в моята къща. О, да знаеш колко е хубава и за нас двама ни ще е дори голяма. Горката, как са те измъчили! Благодарение на заблуждението на полицейските ти си попаднала тук. Но ти си с арестантски дрехи. Почакай да ти донеса други — каза Кардов и тръгна към вратата.
Той се сепна, като видя пред себе си надзирателката. Тя беше чула всичко и на лицето й бе изписана подигравателна усмивка.
— Вие тука ли сте? — извика строго Кардов.
— Съжалявам, че ви обезпокоих с присъствието си, но нямаше какво да правя — аз бях тук, когато вие влязохте. Исках да изляза, но не посмях. Ах, господин директор, аз не бях виждала по-трогателна среща от вашата. А и колко хубава сестра имате! Млада, невинна, благородна, възвишена — цял ангел!