Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Слушам, сър — отвърна мистър Уелър. — Само не стойте повече, отколкото е необходимо. Доста сте тежичък, сър.

— Още един миг, Сам — отвърна мистър Пикуик. — Исках само да знаете, мило дете, че аз нямаше да позволя на младия си приятел да ви види по този потаен начин, ако обстоятелствата, при които сте поставена, му даваха някаква друга възможност; и за да нямате неприятности във връзка с тази нередна постъпка, скъпо дете, може би ще бъдете по-спокойна, ако знаете, че и аз съм тук. Това е всичко, мило дете.

— Не знам как да благодаря за вашата доброта и загриженост към мен, мистър Пикуик — отвърна Арабела, изтривайки с кърпичка сълзите си. Тя щеше вероятно да каже нещо повече, ако главата на събеседника й не бе изчезнала неочаквано като последица на неудачната стъпка върху рамото на Сам и мистър Пикуик се озова на земята с голяма скорост. Той скочи на крака още в същия миг и след като подкани мистър Уинкл да побърза да приключи срещата, изтича да охранява пътя с устремност и смелост, присъщи на младеж. Самият мистър Уинкл, вдъхновен от случая, се покатери в миг на зида, спирайки единствено да заръча на Сам да внимава за господаря си.

— Ще внимавам, сър — отвърна Сам. — Оставете го на мене.

— Къде е той? Какво прави той, Сам? — запита мистър Уинкл.

— Да благослови бог старите му гетри — отговори Сам, поглеждайки към градинската порта. — Той варди на пътя с оня джобен фенер като някакъв обичлив Гай Фокс90. В живота си не съм виждал по-чудесен тип от него. Честна дума. Сърцето му трябва да се е родило поне двайсет и пет години след тялото му!

Мистър Уинкл не дочака да чуе венцехваленията за приятеля си. Той бе скочил от другата страна на зида, бе се хвърлил в нозете на Арабела и вече се кълнеше в искреността на своята любов с красноречие, достойно дори за самия мистър Пикуик.

Докато ставаха всички тези събития на чист въздух, един възрастен джентълмен, с постижения в полето на науката, седеше в библиотеката си през две или три къщи и пишеше философски трактат, като навлажняваше от време на време гърлото и усиления си труд с някоя и друга чашка кларет от една обемиста бутилка, поставена до него. В мъките на своето съчинителство възрастният джентълмен поглеждаше ту към килима, ту към тавана, ту към стената; а когато нито килимът, нито таванът, нито пък стената го вдъхновяваха до необходимата степен, той поглеждаше през прозореца.

В един от тези промеждутъци на своето творчество ученият джентълмен гледаше разсеяно навън в дълбоката тъмнина, когато извънредно много се учуди, съзирайки на неголямо разстояние от земята, плъзгаща се хоризонтално необичайно силна светлина, която почти веднага изчезна. Малко след това феноменът се повтори, и то не само веднъж или дваж, а много пъти: най-сетне ученият джентълмен остави перото и започна да разсъждава какви природни закони биха могли да обосноват тези явления.