Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
Бях крал и същевременно просяк на нейния пир. Хвърлих се към нея, тя се хвърли към
мен, въртяхме се, движехме се, разменяхме се, докосвахме се и се обливахме в пот след
дългата, дългата самота.
Ръцете ми натискаха стената и изтласкваха сенките. Стъпалата й се притискаха в
гърдите ми и тихо шепнеха с пръсти, а всичко останало надаваше крясъци.
Светът се изтърколи от леглото. Гърбът ми се залепи на пода. Коленете й опряха
килима, цветната шатра се издигаше над главата й, перките на вентилатора откъсваха димни
гълъби от благоуханно тлеещото сандалово дърво.
Карла — наведена над мен, притиснала чело в моето, очи се взираха в очи и
свързващият ни сияен лъч ме възнасяше. Разтворен в нейната наслада, забравях своята и
отново я откривах в нейните очи, завръщах се у дома — в очите на Карла — без страх, без
прегради, завръщах се в себе си.
Увили ръце, слепили пръсти, преплели крака в чувствен сговор, лежахме, слели дъх, сгушили се един в друг като бегълци, заспали сред гора.
СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
КАРЛА И AЗ НЕ НАПУСНАХМЕ ШАТРАТА, докато не свърши блокадата. В първата
утрин се събудих и я видях да идва към мен с две чаши кафе на поднос. Винаги се будя преди
всички, така беше и в затвора — особено в затвора — и бе странно да отворя очи и да видя
друго вече толкова бодро съзнание.
Бе облечена в нещо като роба, но черна и съвсем прозрачна; отдолу бе гола. Щом
помръднеше, сякаш плуваше сред сянка, и на мен ми се прииска да заплувам с нея.
Тя остави подноса върху големия уличен барабан, който ползваше като нощна масичка, целуна ме и седна до мен на леглото.
— Нека ти разкажа какво става — каза тя и положи длан на коляното ми.
— Какво се случва сега ли? — попитах с надежда.
— Откакто срещнах Ранджит.
— Разбирам. Не за сега.
— Не за сега. Знаеш ли как се запознахме с Ранджит?
— На бой с кучета?
— Шантарам, нужно е да го знаеш.
— Не, Карла. Само ти си ми нужна.
— Да, нужна съм ти и затова трябва да го знаеш.
— Но защо?
— Защо съм ти нужна или защо трябва да знаеш?
— Знам защо си ми нужна — ти си другата половина на всичко. Но защо трябва да се
връщам към теб и Ранджит?
— Другата половина на всичко — усмихна се тя. — Това ми харесва- А този разговор е
необходим, защото се отнасях зле с теб и ми е съвестно, макар да постъпвах правилно през
цялото време — по отношение на теб, искам да кажа.
— Добре, но…
— Не обичам да ми е съвестно, особено що се отнася до теб, и затова трябва някак да
сложим ред. Единственият начин е да научиш с какво се занимавах, за да ме разбереш.
— Не ме интересува с какво си се занимавала.
— Заслужаваш да знаеш.
— Не искам да знам. Наистина не ме интересува. Тя се усмихна и прокара ръка по
гърдите ми.
— Понякога си по-смешен от истината.
— И по-щастлив — допълних, целунах я и заплувах в черната сянка заедно с нея.
По-късно тя пак донесе две чаши кафе до леглото и отново подхвана разговора:
— Исках да внеса разселването на бордея в дневния ред на политиката в Бомбай.
— Много добро кафе — казах. — Италианско ли е?
— Разбира се, и не променяй темата.
— Разселването на бордея, значи. Ясно. Но не съм убеден, че искам да разбера.
— Кое не искаш да разбереш?
— Обичам те, Карла. Не ме интересува особено какво си…
— Човечно, добре компенсирано разселване на жителите от бордея — прекъсна ме
тя. — Това го разбираш, нали?
Имитираше ме и се справяше доста добре.
— Разбирам го. Просто…
— С Ранджит се запознахме в асансьора.
— Карла…
— В заседнал асансьор по-точно.
— Доста добра метафора за Ранджит. Заседнал асансьор.
— Асансьорът заседна за един час между седмия и осмия етаж — каза тя и ме изтика в
своя спомен.
— Един час.
— Шейсет предълги минути. Бяхме само двамата, Ранджит и аз…
— Сваляше ли те?
— Да. Флиртуваше, посегна, но аз го пляснах. Пак опита и този път му зашлевих един, тогава той седна на пода и ме попита какво искам да постигна в живота.
Шамаросах наум Ранджит два пъти, както си пиех кафето.
— За първи път в живота някой ми задаваше този въпрос — каза тя.
— Аз съм ти го задавал. Неведнъж съм те питал.
— Ти ме питаше с какво искам да се занимавам — каза тя. — Точно както и аз те питам