Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
Грамадната машина бе с дървена каросерия, чиито страни стигаха до гърдите на
наблъсканите вътре мъже. Оранжеви знамена грейнаха с цвета на слънцето, когато тя мина
под уличните лампи.
Камионът прегази втори „легнал полицай" и пеещите мъже отзад подскочиха, когато
гумите се блъснаха в бетона — две вълни разлюляха главите им, от първия до последния, притиснат до дървената преграда.
Рам! Рам![106] — пееха те.
Зад нас ревна клаксон. Обърнахме се и видяхме още един камион да идва отляво, от
който се вееха зелени знамена. Аллах ху акбар! — ехтеше оттам.
Отново погледнахме оранжевия камион и после зеления. Ясно беше, че ще се разминат
близо до нас, както стояхме по средата на пътя.
— Така — каза спокойно Доминик и спусна стойката на мотора. — Радвай се, благодатна Марийо. [107]- О, Нараяни — измърмори Махан, молейки се и той на женско
божество.
Стоях с ченгетата. Поглеждахме ту вляво, ту вдясно приближаващите камиони, намалили ход до пълзене. Махан, самотният дежурен на широкото кръстовище, бе въоръжен
с полицейска радиостанция и бамбукова палка. Погледнах го и той улови погледа ми.
— Всичко е наред — каза. — Не се напрягайте. Сър е тук с нас.
— И сър има нас — казах на марати.
— Вярно е! — отвърна Махан на марати. — Харесва ли ви местният ни ликьор?
— Има ли някой да го харесва? — усмихнах се аз и той се разсмя заедно с мен.
Шофьорите явно бяха решили да покажат уменията си, като се разминат на косъм.
Помощниците им в кабините нагласяха огледалата и изправяха знамената. Други се
навеждаха през каросерията да ги напътстват с крясъци и думкане по дъските.
Камионите — слонове, стъпили върху костенурки — пълзяха бавно тъй близо един от
друг, че само вярата ги удържаше да не се закачат. Недалеч от нас те спряха: певци срещу
певци. Във всяка каросерия имаше поне по сто пеещи мъже. Обезумели от вяра. Кръстени в
пот. След няколко такта песните им се прегърнаха и се сляха, думите на едните отекнаха
като ехо на другите и зеленото започна да слави оранжевото, а оранжевото — зеленото, възпявайки единния Бог.
Бях напрегнат и готов за всичко, но от камионите не извираше гняв. Младите студенти
виждаха насреща си единствено свои братя, предани на своята вяра, и не преставаха да пеят.
Имаха мисия. Тълпите по улиците бяха попречили на пожарникарите да стигнат до
избухналите пожари в индуистките и мюсюлманските квартали. Младите мъже в камионите
бяха свидетели, които излагаха живота си на опасност, но възпираха злото, за да може да не
се пречи на цивилните власти.
Тяхната мисия бе свещена — да спасяват — и тя бе над всякакви провокации.
Камионите продължиха по пътя си в неистово пеене без дори намек за враждебна ярост.
Когато машините отминаха, задвижвани от религиозните песни, изникна тя: Карла.
Стоеше сама на далечната страна на кръстовището. Явно се беше возила на стоп в единия от
камионите.
Носеше черни джинси, черна риза без ръкави и тънко червено палто с качулка, покрила
черната й коса; бе нарамила сака си, на който висяха закопчани обувките й с каишки за
глезените. Беше боса.
Видях я да маха за довиждане на зеления камион и се втурнах към нея.
— Толкова се радвам да те видя! — каза тя, като я прегърнах. — Сякаш минаха векове!
— Векове откога! — попитах, притискайки я към себе си.
— Докато те намеря. — Уличните лампи огряваха зелените царици. — Реших, че може
да си заседнал някъде с разни противни типове. Тръгнах да те спасявам.
— Много смешно. Аз мислех, че си заседнала някъде с противни типове и тръгнах да те
спасявам. Я ме целуни.
Тя ме целуна, отдръпна се и пак ме погледна.
— Упражнявал ли си се?
— Всичко, което вършим, е упражнение, Карла.
— Шантарам, твойта мама! Да използваш собствените ми думи срещу мен. Срамота.
— Не зная какви са ти плановете и какво имаш да правиш, но моля те, докато всичко се
уталожи, върни се с мен. Нали се сещаш — да си сигурна, че нищо не ме заплашва.
Тя пак се разсмя.
— Твой ред е. Води ме.
— Ела да се запознаеш с Доминик. Приятел, който ми помогна.
— Къде е моторът ти?
— Градът е напълно блокиран — отвърнах. — Доминик ме вози. Само така можех да
обикалям да те търся.
— Ти сериозно ли се возиш зад пътния полицай?