Нож от блянове

Мъдрите и двете Айез Седай се развърнаха между геалданците и мъжете от Две реки, придружени от Девите, всяка вързала дълга червена ивица над лакътя си — ивиците висяха до китките им. Перин не можа да открои Авиелин, но ако се съдеше по броя им, трябваше да е сред тях, Изцерена или не. Черните була скриваха лицата на Девите до очите, но не му беше нужно да им види лицата или да им улови миризмата, за да разбере, че са възмутени. Белезите бяха нужни, за да се избегнат недоразумения, но Елдара трябваше да ги притисне здраво, за да ги накара да ги носят.

Едара оправи дългия шал на раменете си — с много дрънчене на златни и костени гривни. С гладките си, потъмнели от слънцето страни, които изглеждаха още по-тъмни заради светлорусата й коса, тя изглеждаше само малко по-стара от Перин, но в сините й очи се таеше Непоклатимо спокойствие. Перин подозираше, че е много по-стара, отколкото изглежда. Много бяха видели тези очи.

— Мисля, че скоро ще се започне, Перин Айбара — каза тя.

Перин кимна. Портите го зовяха.

Появата на близо две хиляди пиконосци и над двеста стрелци с дълги лъкове бе достатъчна, за да накара Шайдо да вдигнат булата си и да се разпръснат; откъм шатрите към тях се затичаха още, в гъста, удължаваща се колона. Сочещите пръсти и копия от тази колона го накараха отново да погледне назад.

Трам вече беше на склона и от мъглата се заизсипваха още мъже от Две реки, с дълги лъкове в ръце. Някои понечиха да се смесят с хората, излезли след Перин, да се съберат с братя, синове, племенници и приятели, но Трам ги връщаше, подкарал черния си кон пред тях, и ги заподрежда в три разтеглени редици от двете страни на конниците. Перин зърна Ху Баран и също толкова мършавия му брат Тад, конярите от хана „Виноструй“, и грубоватото лице на Бар Доутри, само с няколко години по-голям от него, който вече се прочуваше като майстор дърводелец, и кльощавия Тад Тофин, който рядко напускаше фермата си, освен за да дойде в Емондово поле. Орен Доутри, мършав и висок, стоеше между длъгнестия плешив Йон Айелин и Кев Бастийр, който най-после бе успял да изпълзи изпод палеца на майка си, щом беше дошъл тук. Тук бяха и мъжете от родовете Марвин и ал-Даи, и ал-Сийн, и Коул, Тейн и ал-Каар и Кроу, мъже от всяко семейство, което познаваше, долу от Девенов просек, та чак горе от Стражеви хълм и Таренов сал, всички навъсени и с по два издути колчана плюс още наръчи със стрели. А между тях изпъкваха и други, мъже със смугли лица, които не приличаха на тези от Две реки, а и нямаше защо да приличат. Носеха по-къси лъкове, разбира се — цял живот беше нужен, за да се научиш да боравиш с дългия лък на Две реки — но доколкото можеше да прецени по лицата им, всеки от тях бе също толкова изпълнен с решимост, колкото мъжете на Две реки. Какво, в името на Светлината, търсеха тук чуждоземците? Продължаваха и продължаваха да се изсипват на бегом мъжете, докато най-сетне трите дълги редици побраха поне три хиляди души, ако не и четири.