Нож от блянове

В миризмата на Трам се прокрадна тъга, макар да не го издаде външно. Знаеше каква съдба чака мъжете, способни да преливат. Грейди и Неалд твърдяха, че мъжката половина на Извора вече била чиста, но Перин не можеше да разбере как е възможно това. Каквото беше, беше. Вършиш си работата, която са ти дали, следваш пътя, който трябва да следваш, и толкова. Няма смисъл да се оплакваш от мазолите или от камъните под краката си. Перин продължи:

— Това е Бертаин Гален, лорд-капитан на Крилатата гвардия, и Жерард Арганда, Първи капитан на Легиона на Стената. — Арганда сви неловко рамене. Това име в Геалдан носеше политическа тежест, а Алиандре явно не се беше чувствала достатъчно силна, за да обяви, че възстановява Легиона. Балвер обаче имаше нюх към тайните. Точно тази гарантираше, че Арганда няма да побеснее и да се опита да се добере до кралицата си. — Гален, Арганда, това е Трам ал-Тор. Той е моят Първи капитан. Проучи ли картата и плана ми, Трам?

— Да, милорд — сухо отвърна Трам. Разбира се, че щеше да ги е проучил. — Според мен планът е добър. Не по-лош от всеки друг, докато не полетят стрелите.

Арганда пъхна стъпало в стремето на коня си.

— Щом е вашият Първи капитан, нямам възражения, милорд. — Нито той, нито Гален щяха да са доволни, ако поставеше един от двамата над другия.

От склона над тях се чу пронизителният писък на чернокрил прис-мехулник. Само един. Ако беше истинска птица, зовът й щеше да се повтори.

Перин се закатери колкото може по-бързо нагоре. Арганда и Гален го подминаха на конете си, разделиха се и продължиха към хората си и тъмносивата мъгла ги скри. Перин продължи до върха и после надолу. Данил стоеше почти в края на сивата пелена, загледан към стана на Шайдо. Поводът за тревогата беше явен. Откъм шатрите се приближаваше голяма група алгай’д’сисвай, над четиристотин души. Шайдо често изпращаха отряди за набези, но този беше тръгнал право към Перин. Само вървяха, не тичаха, но скоро щяха да стигнат до рида.

— Време е да ни видят, Данил — рече той, откопча наметалото си и го просна върху един нисък храст. По-късно щеше да дойде да си го вземе. Стига да можеше. Сега само щеше да му пречи. Данил му от върна с бегъл поклон и забърза назад през дърветата, от които се появи Ейрам, с меча в ръка. Миришеше на нетърпение. Перин грижливо прибра в джоба си иглата на наметалото. Файле му я беше подарила. Не искаше да я загуби. Пръстите му намериха каишката, на която беше връзвал възел за всеки ден от плена й. Издърпа я и я хвърли на земята, без да я поглежда. Тази заран беше вързал последния възел.

Пъхна палци зад широкия си колан, който държеше чука и ножа му, и излезе от мъглата. Ейрам тръгна до него на пръсти, вече влязъл в една от стойките на майстор на меча. Перин просто крачеше. Утринното слънце, вече близо до зенита, грееше в очите му. Беше премислял дали да не заеме източния рид, а хората на Масема да постави тук, но така щеше да е много по-далече от градските порти. Глупава причина, но тези порти го привличаха както магнит привлича желязото. Разхлаби дръжката на чука в клупа на колана, разхлаби и ножа в канията. Острието му беше дълго колкото дланта му.