Сияйни слова

— Това — обяви Адолин — е най-грозното нещо, което съм виждал някога. Прилича на вътрешността на бобинка. Само дето няма черупка.

— То е серпентина — осведоми го Шалан.

— Горкото. Майка му ли го е нарекла така?

Шалан го перна по рамото.

— Това е семейство.

— Значи наистина майката стои зад цялата работа.

— Семейство животни, глупчо. Въдят се повече на запад, където бурите не са толкова силни. Виждала съм малко такива. В Я Кевед има дребни серпентини, но не и като това тук. Даже не знам породата му.

Тя замълча, после мушна пръсти през пречките и стисна едно от пипалата.

Нещото тутакси се отдръпна, наду се, та да изглежда по-голямо, и заплашително вдигна зад главата си две пипала. Адолин хлъцна и дръпна Шалан.

— Той каза да не ги пипаме! А ако е отровно?

Шалан не му обърна внмание и измъкна бележник от чантата.

— Топло на допир — замърмори си тя. — Същинско топлокръвно. Очарователно. Трябва да го скицирам. — Тя хвърли поглед на табличката до клетката. — Е, това тук е безполезно.

— Какво пише? — попита Адолин.

— „Пъклен камък, уловен в Марабетия. Местните жители твърдят, че това е прероден отмъстителен дух на убито дете!“ Няма и намек за породата. Що за наука е това?

— Тук е менажерия, Шалан — разсмя се Адолин. — Докарана отдалеч да забавлява войниците и цивилните в лагерите.

И наистина, зверилникът се харесваше. Докато Шалан рисуваше, Каладин се занимаваше да наблюдава минувачите и да се старае те да стоят на разстояние. Видя всякакви хора — от перачки и десетници до офицери и дори по-горни светлооки. Зад тях носеха в паланкин една дама, която почти не поглеждаше клетките. Каква разлика с настървено рисуващата Шалан и с Адолин, който пускаше добронамерени шегички.

Каладин не отдаваше дължимото на тези двамата. Може и да не му обръщаха внимание, но не бяха преднамерено лоши с него. Бяха щастливи и доволни. Защо това го дразнеше толкова?

Най-сетне Шалан и Адолин минаха пред следващата клетка, с небесни змиорки и голямо корито с вода, където те да се топват. На змиорките не им беше толкова уютно като на „пъкления камък“ и те рядко политаха. Не беше особено интересно.

В третата клетка имаше създание, което приличаше на малък чул, ала с по-едри щипци. Шалан искаше да скицира и него, затова Каладин се подпря на клетката, загледа минувачите и заслуша как Адолин опитва да се шегува, за да забавлява годеницата си. Не го биваше твърде, но Шалан все пак се смееше.

— Бедното създание — рече Сил, кацна на пода на клетката и се вгледа в черупчестия ѝ обитател. — Що за живот е това?

— Безопасен — отговори Каладин и сви рамене. — Поне не му се налага да се тревожи за хищници. Винаги е нахранено. Съмнявам се, че една чулска твар може да иска нещо повече.

— О? — учуди се Сил. — И ти би се чувствал добре така.