Сияйни слова

— Амарам очевидно не притежава никакви способности на Повелител на Стихиите — тихо рече Сигзил, който стоеше до Каладин.

По-напред Далинар, Навани, кралят и Амарам слязоха от каретата си. Пред тях се намираше арената за дуели, едно от многото прилични на кратери образувания, които обграждаха Пустите равнини. Беше доста по-малка от арените в лагерите. Местата за зрителите бяха наредени стъпаловидно.

Заради присъствието на Далинар и краля, без при това да се броят Навани и двамата далинарови синове, Каладин доведе всички телопазители, които смогна. Включи и хора от Мост Седемнадесет и Мост Две. Те стояха гордо, вдигнали високо копията си, видимо въодушевени от това, че за пръв път им поверяват тази служба. Общо Каладин разполагаше с четиридесетима войници.

А нападнеше ли Убиецът в бяло, ни един от тях нямаше да струва колкото дъждовна капка.

— Можем ли да сме сигурни? — попита Каладин и кимна по посока на Амарам, който продължаваше да носи златисто жълтото наметало със знака на Сияйните рицари. — Аз не съм разкривал никому способностите си. Трябва да има и други, които се обучават като мен. В името на Бурите, Сил почти се закле, че има.

— Ако притежаваше способности, щеше да ги покаже — възрази Сигзил. — Становете са наводнени от слухове. Половината от хората намират, че онова, което Далинар прави, е богохулно и глупаво. Другата половина не са решили още. Ако Амарам покаже някакви умения на Повелител на Стихиите, този ход на Сиятелния господар Далинар ще изглежда много по-безопасен.

Сигзил навярно имаше право. Но… Амарам? Амарам крачеше тъй гордо и с високо вдигната глава. Каладин усети как вратът му пламва и в един миг като че можеше да вижда само Амарам. Златно наметало. Надменно лице.

Опетнен с кръв. Този мъж беше опетнен с кръв. И Каладин го каза на Далинар!

Далинар не стори нищо.

Някой друг трябваше да се заеме.

— Каладин? — обади се Сигзил.

Каладин осъзна, че е пристъпил към Амарам, стиснал здраво копието в ръце. Пое дълбоко дъх и посочи.

— Сложете хора на края на арената, ей там. Белязания и Ет са в стаята за подготовка с Адолин. Не че той ще има полза от това, когато излезе да се бие. Разположи за всеки случай още няколко в дъното на арената. По трима на всяка врата. Ще взема с мен шестима при краля. — Каладин замълча за малко и после додаде. — Нека за сигурност сложим и двама да пазят годеницата на Адолин. Тя ще се настани при Себариал.

— Ще бъде изпълнено.

— Предай на хората да бъдат съсредоточени, Сиг. Двубоят навярно ще е драматичен. Искам те да мислят за възможността да се появят убийци, а не за дуела.

— А той наистина ли ще се сражава с двама едновременно?

— Аха.

— И възможно ли е да победи?

— Не знам, пък и не ме е грижа всъщност. Работата ни е да следим за други заплахи.

Сигзил кимна и се накани да тръгва. Ала се позабави и улови Каладин за ръката.

— Можеш да се присъединиш, Кал — прошепна той. — Щом кралят възстановява Сияйните рицари, имаш оправдание да разкриеш какъв си. Далинар се старае, ала толкова много хора приемат Сияйните за някаква зла сила и забравят добрините, които те са сторили, преди да предадат човешкия род. А ако ти покажеш силите си, това би могло да промени настроенията.

Да се присъедини. Под началството на Амарам. Нямаше такава вероятност.

— Върви да предадеш заповедите ми — отвърна Каладин и махна. После се освободи от хватката на Сигзил и отърча подир краля и свитата му. Поне беше слънчево и пролетният въздух бе топъл.

Сил заподскача зад Каладин.

— Амарам те покварява — прошепна тя. — Не му позволявай.

Той стисна зъби и не отговори. Отиде при Моаш, който водеше отряда, натоварен с охраната на Сиятелната Навани — тя предпочиташе да наблюдава двубоите от подготвителните помещения долу.

Каладин донякъде се чудеше дали не би трябвало Моаш да пази само Далинар, но — Бурята да го отнесе дано — Моаш му се закле, че няма да предприема нищо повече срещу краля. Каладин му вярваше. Те бяха Мост Четири.