Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Не, разбира се. Аз не съм чулска твар. Аз съм войник.
Продължиха нататък и минаваха край клетка подир клетка. Шалан искаше да нарисува някои от животните, а за други преценяваше, че не е нужно да ги скицира веднага. Намери за най-очарователно най-странното създание — някакво шарено пиле с червени, сини и зелени пера. За тази скица Шалан извади цветни моливи. Оказа се, че преди много време е пропуснала сгодата да нарисува такова животно.
Каладин трябваше да признае, че пилето е хубаво. Как обаче оцеляваше то? Имаше черупка само най-отпред на лицето, а и не беше гъвкаво, та да се крие в пукнатините като пъкления камък. Какво правеше това пиле по време на буря?
Сил кацна на рамото на Каладин.
— Аз съм войник — повтори той съвсем тихо.
— Такъв беше.
— И такъв искам да стана отново.
— Убеден ли си?
— Почти. — Каладин скръсти ръце, опрял копието на рамото си. — Само дето… Налудничаво е, Сил. Смахнато е. Времето като мостови беше най-тежкото в живота ми. Понасяхме смърт, потисничество, унижение. А аз не мисля, че някога съм бил по-жив, отколкото бях през онези последни седмици.
В сравнение с работата му с Мост Четири, службата на прост войник — макар и високо уважаван, капитан на гвардията на Върховния принц — му се струваше еднообразна. Обикновена.
Ала да се носи по ветровете — това беше всичко друго, но не и обикновено.
— Вече си почти готов, нали? — прошепна Сил.
Той бавно кимна.
— Аха. Да. Мисля, че да.
Около следващата клетка се тълпеше множество. Даже от земята се гърчеха няколко духчета на страха. Каладин си проправи път. Не му се налагаше да отваря място — хората отстъпваха на далинаровия наследник, веднага щом го познаеха. Адолин минаваше край тях, без да погледне повторно, явно свикнал на такова почтително отношение.
Тази клетка се отличаваше от другите. Пречките бяха по-нагъсто, дървото беше подсилено. Животното вътре видимо не заслужаваше такова особено отношение. Окаяната твар лежеше със затворени очи пред някакви камъни. Ъгловатата ѝ муцуна имаше остри мандибули, като зъби, само по-страшни, и чифт дълги зъбообразни бивни, надвиснали от горната ѝ челюст. Острите шипове, които вървяха от главата по дължината на извития гръб, и яките крака на животното, подсказваха какво е то.
— Белогръб — промълви Шалан и приближи клетката.
Каладин никога не бе виждал белогръб. Помнеше един момък, мъртъв на операционната маса, и кръв навсякъде. Помнеше страх, безсилен гняв. И после — злощастие.
— Очаквах — подзе той в опит да разбере звяра — това животно да е… нещо повече.
— Не понасят добре пленничеството — обясни Шалан. — Този тук навярно би заспал, затворен в кристал, преди много време, ако му бяха позволили. Трябва да го упояват, за да отмият черупката.
— Недей да го жалиш — обади се Адолин. — Виждал съм какво могат да причинят на човек тези зверове.
— Аха — тихо отвърна Каладин.
Шалан извади принадлежностите си за рисуване. Тъкмо почна работа, и хората взеха да се отдръпват от клетката. Каладин първо помисли, че може да е заради самия звяр. Но той просто си лежеше със затворени очи и от време на време изсумтяваше през ноздри.
Не, хората се трупаха в другия край на менажерията. Каладин привлече вниманието на Адолин, после посочи. Ще проверя какво става, казваше жестът му. Адолин кимна и положи ръка на дръжката на меча си. Тоест, аз ще наглеждам тук.
Каладин припна с копие на рамо да провери какво става. За жалост, скоро съзря познато лице над множеството. Амарам беше висок мъж. Далинар стоеше до него, охраняван от неколцина от каладиновите хора, които държаха зяпачите настрани.
— … чух, че синът ми е тук — говореше Далинар на хубаво облечения съдържател на менажерията.
— Не е нужно да плащате, Сиятелни господарю! — възрази стопанинът с образован глас, подобен на онзи на Сигзил. — Вашето присъствие е голяма благословия от Вестителите за скромната ми сбирка. Както и това на видния Ваш гост.
Амарам. Носеше странно наметало. Ярко златисто жълто, с черен глиф на гърба. Клетва? Каладин не разчиташе очертанията. Но му се видя познат.
Двойното око, установи той. Знакът на…
— Истина ли е? — попита собственикът, докато оглеждаше Амарам. — Из лагерите вървят най-интригуващи слухове…
Далинар шумно въздъхна.
— Щяхме да го обявим на празненството довечера, ала доколкото Амарам настоява да носи наметалото, струва ми се, че е нужно да го кажа. Под напътствията на краля, аз наредих Сияйните рицари да бъдат основани отново. Нека се заговори за това из лагерите. Древните клетви бяха изречени пак — първо от Сиятелния господар Амарам, по моя молба. Сияйните рицари бяха възстановени и той стои начело.