Съдбовният кораб [bg]

— Познаваш ли някого, който реагира добре на изискване?

— Страхуваш се, че ще ти откаже.

Вивачия мълчеше и това мълчание изтръгна Алтея от коловоза на собствените ѝ грижи. Сякаш биваш повдигнат високо върху някоя вълна и изведнъж виждаш много по-надалече. Тя осъзна ограничението на Вивачия, дух на дракон, затворен в тяло от дърво, зависещ от хората, които направляваха платната ѝ, и ветровете, които ги издуваха. Тя внезапно прозря, че имаше множество начини да бъдеш изнасилен. Откритието разби сърцето ѝ. Въпреки това следващите ѝ думи прозвучаха детински в ушите ѝ:

— Ако отново беше моя, щяхме да заминем още днес, на минутата.

— Наистина го мислиш. Благодаря ти за това.

Алтея почти беше забравила, че Джек е там, докато жената не заговори:

— Можеш да го принудиш. Заплаши го, че ще разтвориш прослойките си.

Вивачия се усмихна горчиво.

— Аз не съм лудият Парагон, че безразсъдно да заплашвам целия си екипаж с безумни постъпки на неподчинение. Не. — Алтея почувства въздишката ѝ. — Кенит няма да бъде разколебан чрез заплахи и искания. Дори да имах нужната воля, гордостта му ще го принуди да ми се опълчи. За това трябва да се върна към мъдростта на семейството ти, Алтея. Трябва да се пазаря, без да имам какво да предложа.

Алтея се опита да го обмисли хладнокръвно.

— Първо, какво искаш от него? Второ, какво можем да му предложим?

— Какво искам? Да ме откара обратно до Дъждовната река възможно най-бързо и нагоре по течението ѝ към земите за опашкулване. Да остана там, близо до змиите, цяла зима и да направим всичко по силите си да ги предпазим, докато се излюпят. — Тя се засмя искрено. — Още по-добре би било да имаме ескорт от съдовете му, за да пазят моите бедни, изтощени змии по дългия им път. Но всичко това е в разрив с неговите интереси.