Гаснещ зрак [bg]

— Усещам го — каза тя. — Но не се боя от него. Огнената кучка също.

— Мислиш, че можеш да ми се изпречиш?

— Не ме е грижа за теб, Раал. Билик смятам да опазя тази нощ.

— А на мен ми е нужен — мислиш ли, че няма да го защитя?

— Щом стане ненужен, няма. Изобщо няма да помислиш за него.

Той я изгледа с любопитство.

— Какво смяташ, че предстои да се случи тук, вещице?

— Какво ти предложи тя?

Тази нощ не вървеше по плана. Беше казала да ѝ напали огън и че ще го отведе до Първата ковачница. И че трябва да се направи скиптър. И корона… „Опи ме. Не с вино, не с ейл, а със здравото стискане на проклетия ми член.

Богиня някаква. Демон на огъня. Огнена кучка? Ще свърши работа, предполагам.

Паметта ми е прецакана, определено. Скиптър, корона… трон?“

— Умът ти е размътен — каза Хейл. — Вече си се изгубил в неестествената горещина на пещта на Билик — виждаш ли как нищо не изгаря? Как пламъците се усилват, макар и неподклаждани? Тя иде…

Ковашката пещ зад Билик изведнъж изригна. Огнен език се изви на дъга от нея като бич, удари вещицата и тя изпищя, щом я запокити назад през входа на къщата; рухна на дървения под и тялото ѝ пламна като смолисто дърво. За няколко мига подът и една от стените на къщата вече горяха.

Стъписан, ужасѐн, Хун Раал се опита да отстъпи.

Невероятно бързо цялата къща беше обгърната в пламъци. От втория етаж се чуха писъци.

„Чираците му.“

Пламъците се заиздигаха по ниските стени на ковачницата, обкръжиха Раал и Билик. Купищата въглища запращяха, ведрата с вода кипнаха, дървеният навес изчезна сред огнената вихрушка.

Дрехите им горяха и въпреки това никой от двамата не бе пострадал, докато зноят ги поглъщаше и самият въздух бе изгълтан от потопа от пламъци.

Тогава тя заговори.

— Това ще стигне. Два млади живота в стаите горе. Братовчеди на убит мъж, и двамата изпълнени със скръб. Пречистила съм мъчението им, отнела съм усещането от юмруците на горкия Милик. Виж, това беше безсмислено, нали? Но всичко вече е пепел, всичко е загърнато в мир… И вещицата! Възхитителна жертва!

Билик извика нещо, но думите му се изгубиха в рева на пожара.

Пипала пламъци впримчиха ковача, повлякоха го навътре в пещта и той изчезна в нажежения до бяло огън.

— Хайде ела, Хун Раал. Призована бях в сътворяването на един скиптър, а сега друг. Обслужвам пламъците. Захранвам Първата ковачница с всичко, от което се нуждае. Кръвта в утробата ми, страстта, която разпалваме помежду си, семето, което ти и цялата ви раса изливате в мен. Пристъпи напред, време е. Очакваме те.

Беше безпомощен пред поканата ѝ. Без нужда да си поеме дъх, с кожата му — непокътната от зноя и пламъците, Хун Раал пристъпи напред.

Там, където доскоро беше ковашката пещ, сега беше само нажежена до бяло жар — и все пак в ядрото ѝ чакаше нещо като портал, обрамчен от мъждукащи пламъци.

Смъртният меч прекрачи през него.

Светът отвъд бе само пепел и изгоряла земя, небето — ослепително бяло.

Тя заговори в главата му, съществото ѝ го изпълни, като гънки плът, затварящи се около душата му като пародия на прегръдка.