Приключенията на Казанова

Аз все още вземах уроци по френски при моя добър стар Кребийон. Въпреки това казвах често обратното на това, което исках да изразя! Много дами от висшите кръгове ме помолиха да ги уча италиански, та, както казваха те, да можели да си доставят удоволствието да ме учат на френски; при тези контакти аз печелех повече отколкото те.

Госпожа Преодо, една от моите ученички, ме прие един ден лежаща в леглото си, като ми каза, че нямала желание да вземе урока си, защото предната вечер взела лекарство. Превеждащ глупаво един италиански израз буквално, аз я попитах с тон на искрено съчувствие дали се е облекчила добре.

— Господине, какво питате! Вие сте непоносим.

Аз повторих въпроса си, нова червенина от ярост заля страните на дамата:

— Не изговаряйте никога тази отвратителна дума!

— Можете да се възмущавате колкото обичате: тя е тъкмо подходящата дума.

— Напротив, съвсем неподходяща, господине; но да оставим тази тема. Желаете ли да закусите?

— Не, закусих вече; пих едно кафе.

— Ах, мили Боже. Що за глупава закуска!

— Пих едно кафе и изядох две сладки, потопени в кафето, както правя всяка сутрин.

— Но това е глупаво, приятелю, едно кафе, това е заведението, където се продава кафето; пие се чаша кафе.

— Добре! Изпийте вие чашата. Ние в Италия казваме едно кафе и имаме толкова ум да не мислим, че това е заведението.

— Той иска непременно да има право! А двете сладки? Как сте ги изяли?

— Потопих ги в кафето, понеже не бяха по-големи от тези, които имате тук на масата.

— И това вие наричате сладки? Кажете сухари.

В този момент влезе нейният мъж и аз му разказах набързо целия наш разговор.

Той много се смя, но ми даде право. Докато говорехме, дойде неговата племенница, едно младо момиче на четиринадесет години, възпитано, скромно и умно. Бях й дал пет или шест урока и понеже обичаше много италианския език и непрекъснато се упражняваше, то започна вече да говори. Тя поиска да ми направи един комплимент на италиански, но се обърка.

Господин Преодо и неговата жена избухнаха веднага в смях; госпожицата бе смутена, но аз бях безмълвен. Но станалото беше станало. Важен, аз взех една книга, надявайки се, че техният смях ще престане. Впрочем, когато французите се развеселяваха от грешките, които правех в езика им, то аз не им отвръщах със зло, като излагах известни смешни обичаи.

— Господине — казах на един, — как е вашата госпожа съпруга?

— Вие й правите голяма чест!

— О, моля ви, за каква чест говорите, когато думата е само за здравето?

В Булонската гора видях един млад човек да препуска бясно с коня си, но не можа да го овладее и най-после конят го хвърли. Аз улових коня и побързах да помогна на младия човек да се изправи.

— Причинихте ли си болка?

— О, благодаря, господине, напротив!