Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Дашива изпръхтя, когато Флин рязко изправи гръб и отри чело с опакото на ръката си. Пот беше избила по лицето му — за първи път Мин виждаше Аша’ман да се поти. Прорезът в хълбока на Ранд не беше изчезнал, но все пак изглеждаше малко по-малък и не толкова червен. Той все още спеше, но лицето му изглеждаше не толкова бледо.
Самицу се понесе край Наришма така бързо, че той не успя да се намеси.
— Какво направи? — настоя тя и опипа с пръсти челото на Ранд. Каквото и да бе открила с помощта на Силата, веждите й се повдигнаха почти до косата й и властният й доскоро тон се изпълни с неверие. — Какво направи?
Флин присви рамене.
— Не много. Всъщност лошото не можах да го напипам. Само ги запечатах, знам ли и аз как, отделих ги от него за известно време. Няма да е за дълго. Те сега се борят едно с друго. Може и да се избият едно друго, докато той сам си изцери останалото. — Мъжът въздъхна и поклати глава. — От друга страна, не мога да кажа дали няма да го убие. Но мисля, че сега има повечко надежда отпреди.
Дашива кимна важно.
— Да, сега вече има надежда. — Човек можеше да си помисли, че той самият е извършил Церенето.
За явна изненада на Флин, Самицу заобиколи ложето, за да му помогне да се изправи.
— Ще ми кажеш какво направи — заяви тя с властен тон, странно неподобаващ на бързината, с която пръстите й заоправяха яката на стария мъж и заоглаждаха реверите му. — Да имаше само някакъв начин да ми го покажеш! Но ти ще ми го опишеш. Трябва! Всичкото си злато ще ти дам, дете ще ти родя, но ти ще ми кажеш всичко, което можеш. — Явно и самата тя несигурна дали го командва, или моли, Самицу поведе объркания Флин към прозорците.
Без да я е грижа какво ще си помислят всички, Мин се покачи на леглото и легна, за да може да сгуши главата на Ранд под брадичката си и да го прегърне. Надежда. Огледа скришом тримата, струпани около леглото. Кацуан в стола си, Амис, застанала от другата страна, Дашива, облегнат на един от пилоните откъм краката, всички с неразчетими аури и образи, танцуващи около тях. Всички втренчени напрегнато в Ранд. Несъмнено Амис виждаше някакво бедствие за айилците, ако Ранд умреше, а Дашива, единственият от тях с някакъв израз на лицето, мрачно и в същото време тревожно навъсен, виждаше гибел за Аша’ман. А Кацуан… Кацуан, която не само беше взела страха на Бера и Кируна, но ги караше да подскачат като момиченца въпреки всичките им клетви към Ранд, Кацуан, която нямало да нарани Ранд „повече, отколкото трябва“…
Погледът на Кацуан срещна нейния за миг и Мин потръпна. Все някак щеше да го защити, след като той не можеше да се защити сам — от Амис и от Дашива, и от Кацуан. Все някак. Несъзнателно тя затананика приспивна песен и нежно залюля Ранд. Все някак.
ГЛАВА 37
Писмо от двореца
Денят след Птичия празник почна със силни ветрища откъм Морето на бурите, от които жегата в Ебу Дар понамаля. Но ясното безоблачно небе обещаваше скоро да я върне — веднага след като ветровете стихнеха. Мат крачеше забързан през Тарасинския палат с разкопчаното си зелено палто и полузавързаните връзки на ризата си. Не че чак подскачаше при всеки звук, но се сепваше, много по-ококорен, отколкото му се искаше, щом някоя слугиня го подминеше със закачлива усмивка. Всяка една, до последната, му се усмихваше по особено… вещ… начин. Какво му оставаше — да побегне ли?
Накрая той забави крачка и запристъпва по сенчестата алея, минаваща край двора на конюшните, почти на пръсти и неволно придърпа широката периферия на шапката, за да прикрие лицето си. Ръцете му опипаха копието — ашандарей, както го беше нарекла Биргит — и пръстите му стиснаха дръжката, сякаш то можеше да му потрябва да се защити. Заровете се търкаляха свирепо в главата му, но това нямаше нищо общо с неговото безпокойство. Източникът беше Тилин.
Шест затворени карети със зелената Котва и Меча на Дома Мицобар, изрисувани върху лакираните врати, вече чакаха в редица пред високите порти. Той успя да зърне прозяващия се Нейлсийн в камизолата му с жълтите райета от другата им страна, както и Ванин — седеше на едно обърнато буре до вратите на конюшните и явно беше задрямал. Повечето от останалите Червени ръце клечаха търпеливо край стените; неколцина хвърляха зарове в сянката на огромните бели конюшни. Елейн беше между Мат и каретите, точно от другата страна на храстите, които го скриваха от тях. С нея беше Реане Корли, а близо до тях — още седем жени от онази странна сбирка, на която се беше натресъл ненадейно предната вечер; Реане беше единствената, която не носеше червения колан на Мъдра жена. Той почти беше очаквал да не се появят тази заран. Имаха чертите на жени, свикнали да се разпореждат със собствения си живот и с този на други, и повечето имаха поне по няколко сиви кичура в косите, но въпреки това следяха свежото личице на Елейн с известно очакване и като че ли готови да скочат по нейна команда. Всички те обаче задържаха по-малко от половината му внимание — никоя от тях не беше жената, която го караше да подскача така, че да излезе от кожата си. Тилин го караше да се чувства… ами… „безпомощен“ като че ли беше най-подходящата в случая дума, колкото и глупаво да изглеждаше.