Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Какво правиш? — настоя Самицу и скочи от стола си. Колкото и да я притесняваха ашаманите, тревогата за потъналия й в безсъзнание пациент надмогна това. Тя пристъпи към леглото, но Наришма се завтече и прегради пътя й. Тя се намръщи, понечи да го заобиколи, и той я хвана за лакътя.
— Още едно момче без никакво възпитание — промърмори Кацуан. От трите Сестри тя единствена не прояви никаква боязън пред ашаманите. Само ги гледаше.
Наришма се изчерви от забележката й и дръпна ръката си, но когато Самицу се опита отново да го заобиколи, отново препречи пътя й.
Тя се задоволи само да погледне сърдито над рамото му.
— Ей, ти, Флин, какво правиш? Няма да ти простя, ако го убиеш с невежеството си! Чу ли ме? — Сърцето на Мин се сви. Не мислеше, че ашаманът ще убие Ранд, не и нарочно, но… Вярваше им, но… Светлина, дори Амис не изглеждаше сигурна и местеше свъсен поглед от Флин към Ранд.
Флин отметна чаршафа до кръста на Ранд, откривайки раната. Прорезът не изглеждаше нито по-добре, нито по-зле отпреди — зейнала, подлютена и безкръвна рана, посякла незарасналия кръгъл белег на старата. Той самият като че ли спеше.
— По-зле не може да му стане — каза Мин. Никой не й обърна внимание.
Дашива издаде гърлен звук и Флин го погледна.
— Виждаш ли нещо, Аша’ман?
— Нямам Талант за Церенето — каза Дашива кисело. — Ти си този, който прие съвета ми и се научи.
— Какъв съвет? — настоя Самицу. — Настоявам да го…
— Млъкни, Самицу — каза Кацуан. Тя сякаш беше единствената, останала спокойна в стаята, освен Амис, а ако се съдеше по това, как Мъдрата продължаваше да гали дръжката на ножа си, Мин и за нея не беше сигурна. — Смятам, че последното, което иска, е да навреди на момчето.
— Но, Кацуан — заговори настръхнала Нианде, — този мъж изпол…
— Млъкнете, казах — сопна й се твърдо белокосата Айез Седай.
— Уверявам ви — заговори Дашива с едновременно мазен и дрезгав глас, — Флин знае за какво става дума. Той вече може да прави неща, за които вие, Айез Седай, не сте и сънували. — Самицу изсумтя. Шумно. Кацуан само кимна.
Флин прокара пръст по подутия прорез в хълбока на Ранд над стария белег.
— Приличат си, но са различни, сякаш действат два вида зараза. Само че не е зараза, а е… мрак. Не мога да намеря по-добра дума. — Той потръпна и отмести очи към шала с жълтите ресни на Самицу, докато тя му се мръщеше, но този път Жълтата го изгледа замислено.
— Продължавай, Флин — промърмори Дашива. — Ако той умре… — Сбърчил нос, сякаш беше надушил лоша миризма, той като че ли не можеше да откъсне погледа си от Ранд. Устните му се размърдаха в безмълвна реч и той изведнъж нададе звук — полустон и полусмях, без и една черта да трепне на лицето му.
Флин вдиша дълбоко и огледа стаята, Айез Седай и Амис. Когато забеляза Мин, се сепна и набръчканото му лице почервеня. Заоправя припряно чаршафа и зави Ранд чак до врата, като остави открити само раните.
— Надявам се нямате нещо против да поговоря — каза той и започна да движи мазолестите си длани над хълбока на Ранд. — Говоренето като че ли малко помага. — Той замижа, взрян в раните, и пръстите му леко се размърдаха. Досущ все едно че запридаше нишки, реши Мин. Тонът му беше почти унесен, само част от ума му следеше словото. — Ей туй на, Церенето ме накара мене да ида в Черната кула. Войник бях, докато една пика не ме прониза в бедрото; оттогава на седло не можех да седна, нито пеш да вървя дълго. То беше петнайсетата рана, която получих в има-няма четирийсет години служба в гвардията на кралицата. Тъй или инак, петнайсет са множко, но не чак толкоз, ако след туй можеш да яздиш или да ходиш. Много приятел, много нещо видях да измре през този четирийсет години. Тъй че отидох аз, а М’хаил ме научи на Церенето. Че и на други работи. Грубо Церене е туй; веднъж ме Цери мене една Айез Седай преди — аа, че то ще да е било преди трийсетина години — та туй, наш’то Церене, си боли в сравнение с онуй. Инак и то върши работа. А че, един ден ей тоз Дашива тук — пардон, Аша’ман Дашива — ми вика, че се чудел защо е все едно и също, и да си счупи човек крака, и да изстине, та се заприказвахме ние и… Е, той самият за туй нещо няма усет, ама аз май съм му хванал цаката, дето викат. Таланта де. Та се позамислих аз к’во ли ще стане, ако… А, така. От туй по-добре не мога.