Вярата на прокудения

— Добре — съгласи се Кара.

Калан помаха на неколцина от групата, която ги охраняваше.

— Разпръснете се и потърсете офицерите. Ще ви чакаме да докладвате тук.

— Кажете и на Сестрите, които видите, също да дойдат — добави Вирна. — А също и на Уорън и Зед.

Мъжете се втурнаха в нощта, за да изпълнят инструкциите.

— Това не ми харесва — измърмори Кара.

— И на мен — каза Калан, докато влизаше в палатката си.

Морещицата остана на пост заедно с малка група мъже, докато Калан свали кожената си наметка и облече ризницата. Тази ризница много пъти я бе спасявала от раняване и не се срамуваше да я носи. Стигаше само някой да се промъкне покрай нея и да забие меча си в тялото й, и това можеше да е краят. Ако имаше късмет и мечът се плъзнеше през крак или дори през корема й, имаше шансове някоя Сестра да я излекува. Но ако острието попаднеше другаде — в сърцето, в главата, през някоя важна артерия, за да предизвика бърз кръвоизлив, — дори и родените с дарбата нямаше да могат да й помогнат.

Кожата бе изключително твърда и не можеха да я пробият нито ножове, нито копия или стрели. И в същото време бе гъвкава и удобна и позволяваше достатъчна свобода на движение в битките. За да може някой да я нарани, трябваше да нанесе точно премерен удар — иначе ножът се плъзгаше по повърхността на кожата, без да причини вреда. Мнозина от мъжете носеха метални брони, които осигуряваха по—добра защита, но за Калан бяха твърде тежки и затова неизползваеми. В битката скоростта и гъвкавостта означаваха живот.

Тя бе достатъчно умна, за да не рискува живота си напразно. Знаеше, че е по—полезна на каузата им като водач, отколкото като боец. Все пак, макар че рядко влизаше в открит бой сама, битките стигаха сами до нея.

След известно време притича един сержант, за да докладва.

— Убийци — бе всичко, което каза.

Една смразяваща дума бе достатъчна. Именно за това си бе мислила Калан и с това си бе обяснявала паниката в лагера.

— Колко са жертвите? — попита Калан.

— Знам със сигурност само, че един е нападнал капитан Зимер, докато капитанът е вечерял около огъня с хората си. Успял е да избегне смъртоносния удар, но е получил лоша рана в крака. Загубил е много кръв. В момента хирурзите се грижат за него.

— А какво е станало с убиеца? — запита Вирна.

Сержантът се изненада от въпроса.

— Капитан Зимер го уби. — Лицето му се изкриви от неприязън, преди да изрече следващите си думи. — Убиецът бил облечен в Д’Харанска униформа. Влязъл в лагера незабелязано, докато стигнал до целта си — капитан Зи — И го нападнал.

Вирна изпусна тревожна въздишка.

— Някоя Сестра би могла да помогне на капитана.

Калан освободи сержанта с кимване. Той отдаде поздрав с юмрук в сърцето, преди да се впусне да изпълнява задълженията си.

В следващия момент Калан забеляза Зед да се приближава. Полите на робата му бяха мокри и оцапани с нещо тъмно — несъмнено кръв. По лицето му се стичаха сълзи. Калан настръхна.

Вирна ахна, когато Зед я видя и за момент се поколеба, преди да се втурне към тях. Сестрата се вкопчи в ръката на Калан.