Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Колкото и да бе уморен, колкото и време да бе прекарал в работа, винаги намираше минутка да поговори с Камил и Наби и с хората в сградата. Сега без съмнение щеше да отиде с двамата младежи в задния двор, за да види какво са изваяли през деня и да им даде напътствия, да си каже мнението. През деня Камил и Наби поддържаха реда в сградата, чистеха и се грижеха за района. Обръщаха пръстта в градината, сипваха тор. Жените бяха доволни, че някой върши тежката градинска работа вместо тях. Двамата правеха всичко — от прането и боядисването до ремонтите — все с надеждата Ричард да одобри работата им и да им покаже нови неща. Камил и Наби често предлагаха помощта си на Ничи — все пак тя бе съпругата на Ричард.
Когато Ричард влезе, тя бе до масата и режеше моркови и лук в едно гърне. Той се стовари на стола от другата страна. Изглеждаше смазан от работния ден на обекта, а преди това бе прекарал няколко часа и при статуята си.
— Върнах се по—рано, за да хапна нещо. Ще се върна да поработя по статуята.
— Това е за гювеча утре. За днес имаме просена каша.
— Само това ли?
Тя поклати глава.
— Имах пари само за просо.
Той кимна, без да се оплаче.
Въпреки че изглеждаше много уморен, в очите му имаше нещо много особено, някаква вътрешна страст, която караше пулса й да бие по—силно. Каквото и да беше онова, което бе видяла у него в онзи миг на първата им среща, то като че ли ставаше все по—силно след онзи ден в който едва не заби ножа в сърцето му.
— За утре ще имаме гювеч — каза тя.
Сивите му очи потъваха някъде в собствените му мисли.
— От градината.
Взе тенджерата и напълни догоре с просена каша дървената паница, която бе сложила пред Ричард. Не остана много за нея, но той имаше повече нужда от храна. Тя бе прекарала сутринта на опашка за просото, а следобеда в усилия да извади всички червеи от него. Някои жени просто го оставяха на огъня, докато се развари дотолкова, че да се превърне в хомогенна маса. Ничи обаче не можеше да храни Ричард с подобни гадости.
Застанала до масата, продължи да реже морковите, докато накрая не издържа:
— Ричард, искам да дойда да видя статуята, която правиш за Ордена.
За момент той не каза нищо, сдъвка хапката си и преглътна. Когато все пак проговори, гласът му носеше онази тиха особеност, която пасваше на погледа в очите му.
— Искам да видиш статуята, Ничи — искам всички да я видят. Но не и преди да съм свършил.
— Защо?
Той повъртя лъжицата из паницата си.
— Моля те, Ничи, заради мен. Нека първо да свърша.
Сърцето й заби в гърдите. Статуята бе важна за него.
— Ти не ваеш това, което ти казаха, нали?
Той вдигна глава и погледите им се срещнаха.
— Не. Вая това, което имам нужда да извая и което хората искат да видят.
Ничи преглътна. Разбра: именно това бе чакала досега. Отначало Ричард бе готов да се предаде, после възвърна желанието си за живот, а сега бе готов да умре за идеята си.
Ничи кимна, отмествайки поглед от тези негови сиви очи.
— Ще почакам, докато свършиш.
Вече разбираше защо напоследък й изглеждаше така погълнат от работата. Нещо й подсказваше, че всичко има връзка с онова качество, за което имаше само намек в очите на баща й и което пламтеше с пълна сила в очите на Ричард. Самата идея бе опияняваща.
В не един случай това бе въпрос на живот и смърт.
— Сигурен ли си, Ричард?
— Да.
Тя кимна отново.
— Добре, тогава ще уважа молбата ти.
На следващия ден тя излезе рано, за да купи хляб. Искаше Ричард да има хляб с гювеча, който сега готвеше. Камил й предложи да отиде вместо нея, но тя имаше нужда да поизлезе. Помоли го да наглежда гювеча, който бе оставила да къкри на огнището в двора.
Денят бе облачен и студен — намек, че зимата наближава. Улиците бяха пълни с хора, наизлезли да търсят работа, бутащи колички, наблъскани с какво ли не — от тор до топове грубо тъмно сукно. Тук—там минаваше по някоя каруца, натоварена най—вече с материали за двореца. Трябваше да стъпва внимателно, за да избягва животинските изпражнения на улицата и да се промъква напред между хората, които се движеха бавно като тинята в откритите отходни канали.
По улиците имаше тълпи от нуждаещи се, много от които бяха дошли в Алтур’Ранг, за да търсят работа, макар че в профсъюзните зали не преливаше от желаещи. Опашките пред фурните бяха дълги. Орденът се грижеше Хората да имат поне хляб, пък бил той сух и черен. Все пак трябваше да се отиде рано, за да не свърши. Заради непрекъснатия наплив от хора хлябът свършваше все по—рано седмица след седмица.