Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Говореше се, че един ден ще има по няколко вида хляб. Ничи се надяваше днес да може да купи и поне малко масло. Понякога продаваха масло. Хлябът и маслото не бяха скъпи, така че можеше да си позволи да купи малко поне за Ричард — ако, разбира се, имаше. Почти никога нямаше масло.
Ничи бе прекарала сто и осемдесет години в опити да помогне на хората, а тяхното положение като че ли не се бе подобрило ни най—малко. В Новия свят обаче хората благоденстваха. Един ден, когато Орденът започне да управлява в света и тези, които имат, започнат да дават своя справедлив дял на своите събратя, всичко щеше да си дойде на мястото си и най—накрая цялото човечество щеше да заживее с достойнството, което заслужава. Орденът щеше да се погрижи за това.
Фурната бе на един ъгъл, а опашката завиваше чак зад ъгъла на съседната улица. Ничи бе далеч назад, подпряла рамо на стената, загледана в тълпата. Изведнъж едно лице привлече вниманието й.
Очите й са разшириха и тя замръзна. Не можеше да повярва на очите си. Какво прави тя в Алтур'Ранг?
Всъщност не я интересуваше — не и сега, когато бе тъй близо до отговора на своите въпроси. Мисията й с Ричард бе стигнала до решаващата фаза. Тя бе уверена, че скоро ще има развръзка.
Наметна тъмния шал през русата си глава и го върза здраво под брадичката. Сви се зад една едра жена и се притисна към стената, надничайки иззад хората на опашката.
Наблюдаваше Сестра Алесандра, която, изправила високо глава, се взираше изпитателно в лицата на минаващите. Приличаше на планински лъв, излязъл на лов.
Ничи знаеше за кого души Алесандра.
В друго време би се зарадвала да срещне тази жена, но не и сега.
Облегна се назад върху грапавата стена, снишена зад гърбовете на чакащите на опашката, докато Сестрата не потъна в залялото улиците море от хора.
ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Докато излизаше, яздейки, от родния си град Ейдиндрил, който виждаше за последен път, Калан придърпа наметката от вълча кожа върху раменете си, за да се предпази от пронизващия вятър. Спомни си, че последният път, когато наближаваше зима, бе и последният, в който видя Ричард. Кипналите безредици из всички краища на света и разгорялата се битка задължително насочваха мислите й към наболелите проблеми. Неочакваният спомен за Ричард бе добре дошла, макар и горчива почивка от тревогите около войната.
Тя хвърли последен поглед, преди да превали хълма, за да види от високо блясъка на Двореца на Изповедниците. Усещането за нещо родно я заливаше като болка всеки път щом видеше извисяващите се бели мраморни колони и редиците високи прозорци. Тази гледка винаги изпълваше зрителя с благоговение или страх, но сърцето на Калан се стопляше. Това бе мястото, където премина детството й, люлка на много ведри спомени.
— Няма да е завинаги, Калан.
Тя погледна Вирна.
— Не, няма.
Искаше й се да може да й повярва.
— Освен това — каза Вирна с усмивка — ние не искаме от Императорския орден хората, а те точно тях преследват. Останалото е само камък и дърво. Какво значение имат камъкът и дървото, ако хората са на сигурно място?
Въпреки безутешните си сълзи Калан успя да се усмихне.
— Права си, Вирна. Наистина само това има значение. Благодаря ти, че ми напомни.
— Не се тревожи, Майко Изповедник — каза Кара. — Бердин и другите Морещици, заедно с войската, ще пазят хората и ще ги отведат невредими в Д’Хара.
Калан се усмихна по—широко.
— Иска ми се да можех да видя лицето на Джаганг, когато най—накрая стигне тук през пролетта и намери само духове.
Военният сезон бе към своя край. Ако лятото с Ричард в планинския им дом се бе оказало прекрасен сън, то лятото на безкрайна война бе истински кошмар.
Битката бе отчаяна, гореща и кървава. Случваше се Калан да помисли, че тя и армията й вече не могат да издържат и това е краят. Всеки път обаче успяваше да продължи. Имаше случаи, когато почти бе пожелавала смъртта, само и само да спре кошмара, да не вижда агонията и мъката на хората, унищожението на толкова скъпи за нея същества.
В битката срещу наглед непоклатимите милиони на Императорския орден силите на Д’Харанската империя успяха само да забавят врага и да му попречат да завладее Ейдиндрил тази година. Хиляди жертви бяха дадени в битката, но те купиха време за стотиците хиляди жители на Ейдиндрил и останалите градове по пътя на Ордена, за да успеят да избягат.
Есента ставаше студена, а безбройните войски на Императорския орден бяха стигнали обширна долина, където се сливаха река Керн и един от големите й притоци и където просторната земя можеше да побере цялата му армия. Зимата приближаваше, а Джаганг не бе толкова глупав, че да се остави да го хванат неподготвен. Окопаха се, докато имаха възможност. Силите на Д’Хара изградиха своята отбранителна линия на север, преграждайки пътя към Ейдиндрил.