Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Докато работеше, той се изпълваше с енергия от битката и се понасяше напред с жарта на нападението. Между него и това, което искаше да изсече, стоеше камък и той се стремеше да го отстрани, за да стигне до същността на фигурите. Огромен къс се отхлаби и отчупи, отначало се плъзна бавно, докато накрая се разби в земята с трясък. Докато Ричард работеше, погребвайки падналия враг, около него хвърчаха парчета и стружки.
Още няколко пъти трябваше да отваря вратата и да изхвърля боклука. Гледката на постепенно придобиващия някакви очертания безформен блок бе ентусиазираща. Фигурите все още бяха вклещени вътре в камъка, ръцете им не бяха освободени, краката им не бяха разделени — но вече започваха да се раждат. Трябваше да пипа внимателно, да пробива дупки в откритите части, за да не скърши крайниците.
С удивление забеляза светлината, струяща през прозореца над главата му. Беше работил цяла нощ, без да усети.
Изправи се и одобрително погледна статуята, която вече бе добила повече или по—малко конусовидна форма. Там, където от тялото щяха да се подават ръцете, сега имаше само бучки. Искаше ръцете да са свободни, а цялото тяло да излъчва грация и движение. Живот. Това, което изсичаше за Ордена, не бе свободно, а здраво впито в камъка, загинало за вечни времена, неспособно да помръдне — същински труп.
Половината от това, което стоеше в склада на Виктор миналата нощ, вече го нямаше. Цялото същество на Ричард копнееше да остане и да продължи работата. Знаеше, че не може. Измъкна от ъгъла промазаното платнище, което Виктор му бе оставил, и го метна върху статуята.
Когато отвори вратата, навън политна бял прах. Виктор седеше сред чакъла, смъкнат от каменния му блок.
Ковачът примига.
— Ричард, та ти си стоял цяла нощ!
— Май така излиза. — Махна с ръка, а на лицето му се изписа усмивка.
— Изглеждаш в настроение. Как върви битката с камъка?
Ричард не можа да измисли нищо в отговор. Единственото, което можа да направи, бе да се усмихне широко. Виктор се засмя с дълбокия си смях.
— На лицето ти е изписано. Сигурно си уморен и гладен. Ела, седни и си почини, хапни малко лардо.
Ничи чу поздрава на Камил и Наби, докато Ричард слизаше надолу по улицата, а после и стъпките им, докато се спускаха на бегом по предните стълби. Хвърли поглед през предния прозорец и в процеждащата се светлина на здрача ги видя да посрещат Ричард от улицата. Тя също бе щастлива, че той се прибра толкова рано.
Откакто той се съгласи да изсече статуята за Брат Нарев, Ничи почти не го виждаше и затова всеки от тези редки моменти за нея бе ценен. Не можеше да си представи как Ричард издържа да вае тази статуя. Тя бе сигурна, че за него това е страшна агония — не толкова заради размерите, колкото заради същността си.
Въпреки всичко Ричард изглеждаше бодър. Често след като бе работил цял ден по фриза с издълбаните морални поуки за фасадата на двореца, отиваше до късно през нощта да работи по статуята за площада пред главния вход. Колкото и уморен да беше, като се прибереше у дома, понякога започваше да крачи нагоре—надолу из стаята. Имаше нощи, в които спеше само два—три часа, после ставаше и хукваше да поработи по статуята часове преди да започне работното му време долу на обекта. На няколко пъти работи над статуята по цяла нощ.
Бе изцяло погълнат от тази работа. Ничи не разбираше как го прави. Понякога си идваше у дома да хапне и да поспи за час и пак се връщаше. Тя го увещаваше да остане и да се наспи, но той казваше, че трябва да си изработи наказанието, ако не иска да го върнат в затвора. Подобна перспектива я ужасяваше и тя не настояваше повече. По—добре да изгуби съня, отколкото живота си.
Ричард винаги е бил мускулест и силен, но откакто бе дошъл в Стария свят, мускулите му бяха станали още по—стегнати и релефни. Целият този труд по товаренето на желязо, а сега — пренасянето на камъни и въртенето на чука, оформяха тялото му още по—добре. Когато се съблечеше гол до кръста, за да измие праха от себе си, от гледката й се разтреперваха колената.
Ничи чу стъпки в коридора и развълнуваните гласове на Камил и Наби, които питаха нещо. Не можа да различи думите на Ричард, но лесно разпозна тембъра на гласа му, докато спокойно отвръщаше на въпросите на двете момчета.