Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— О, не — отвърна Сам, като поклати тържествено глава, — не е той.
— Сигур е готвачката — рече Мери.
— Да, сигур е тя — отвърна Сам.
— Ах, не съм и сънувала таквоз нещо! — чудеше се Мери.
— Нито пък аз — рече Сам. — Но, Мери, мила моя — тук гласът на Сам стана още по-ласкав — Мери, мила моя, възложена ми е още една работа, дето е много бърза. Един от приятелите на мойто началство: мистър Уинкл, помниш ли го?
— Оня със зеления жакет? — рече Мери. — О, да, помня го.
— И тъй — продължи Сам, — той се е влюбил страхотно, съвсем си е загубил ума, напълно е свършен…
— Божичко! — прекъсна го Мери.
— Да — рече Сам, — но туй е нищо, ако успеем да намерим госпожицата. — И Сам с многобройни лирически отстъпления относно личните красоти на Мери и неописуемите терзания, преживени от него, откакто не я бил видял, даде правдив отчет за тежкото положение на мистър Уинкл в момента.
— Ах — рече Мери, — не можех и да си помисля!
— Ама, разбира се — потвърди Сам, — никой не го е помислял, нито пък ще го помисли; и ето че аз съм тръгнал кат скитника евреин — спортна личност, Мери, мила моя, може да си чувала: той се състезавал с времето и не се спирал дори да поспи, та и аз тъй търся мис Арабела Алън.
— Мис коя? — много учудено запита Мери.
— Мис Арабела Алън — повтори Сам.
— Боже господи! — възкликна Мери, сочейки градинската врата, която намръщеният коняр бе заключил след себе си. — Точно таз къща е; тя живее там от шест седмици. Тяхната горнична ми разказа всичко през оградата на пералнята една сутрин, додето никой от семейството не беше още станал.
— Какво-о? Съседите досам вас ли? — запита Сам.
— Досам нас — отвърна Мери.
Мистър Уелър бе тъй дълбоко потресен от това съобщение, щото счете за абсолютно необходимо да потърси опора о своята хубава осведомителка; и бяха разменени няколко нежни милувки, преди той да се съвземе и се върнат към въпроса.
— Ех — рече най-сетне Сам, — ако туй е възможно, не знам дали има нещо невъзможно, както казал кметът на Лондон, когат’ министър-председателят вдигнал наздравица за госпожата му след вечерята. В съседната къща! Та аз имам да й предам едно съобщение, дето цял ден се мъча да й го предам.
— А — рече Мери, — но не може да й го предадете сега, щото тя излиза да походи в градината само вечер, и то само за кратко време; тя никога не излиза навън без старата госпожа.
Сам се замисли за малко и накрая се спря на следния план на действие: да се върне точно по здрач — час, в който Арабела винаги излизала да се поразходи — и след като Мери го пусне в къщата, гдето тя работеше, да се покатери по стената до надвисналите клони на едно крушево дърво, където действително щеше да е скрит от всички погледи; да предаде съобщението и уреди, ако е възможно, едно свиждане на мистър Уинкл за следващата вечер по същото време. След като нахвърли бързешком своя план, той се зае да помага на Мери в дълго отлаганата работа да се изтърсят килимите.
Заниманието да се изтърсват килимчета съвсем не е тъй невинно, колкото изглежда — вярно, може да няма нищо особено в самото изтърсване, но да се сгънат, е много коварно нещо. Докато трае изтърсването и двете лица са отдалечени едно от друго, колкото е дълъг килимът, това е най-невинното забавление, което може да се измисли; но щом трябва да се сгънат и разстоянието помежду им започва постепенно да се скъсява — отначало наполовина, после на четвъртина, после на една осма, после на една шестнадесетина и дори на една тридесет и втора, ако килимът е достатъчно дълъг — става опасно. Ние не знаем с точност колко килимчета бяха сгънати в този случай, но бихме се осмелили да кажем, че колкото бяха те на брой, толкова пъти и Сам целуна хубавата прислужница.
Мистър Уелър се нагости умерено в най-близката кръчма, а когато почна да се смрачава, се върна на задънения път. Щом Мери го пусна в градината и щом изслуша многобройните съвети на тази дама да си пази ръцете, нозете и врата, Сам се покачи на крушата, за да чака, догдето се появи Арабела.
Той тъй дълго стоя там в нетърпеливо очакване на това събитие, щото започна да си мисли, че то въобще няма никога да настъпи, когато дочу леки стъпки но чакъла и миг по-късно зърна Арабела да върви замислена надолу към градината. Когато тя се озова почти под дървото, Сам, за да я предупреди деликатно за своето присъствие, захвана да произвежда разни сатанински звуци, подобни на онези, издавани вероятно от остарелите хора, които от най-ранно детство страдат едновременно от възпаление на гърлото, круп и магарешка кашлица.