Приключенията на Казанова

Понеже Паросели, единственият френски изобразител на сражения, бе починал и аз вярвах, че Франческо би могъл да има успех и да се издигне. Поради това писах на господин Гримани и на брат си и ми се удаде да ги убедя; между другото той дойде в Париж едва в началото на следващата година.

Людвиг Петнадесети обичаше страстно лова и имаше навика да прекарва всяка година по шест седмици във Фонтенбло. Към средата на ноември той беше винаги във Версай. Това пътуване му струваше, или по-точно на Франция, пет милиона.

Той вземаше със себе си всичко, което можеше да допринесе за забавлението на всички чужди посланици и на неговия многочислен двор. Затова го следваха членовете на италианската и френската комедия, артисти и артистки от операта.

През време на тези шест седмици Фонтенбло беше много по-блестящ от Версай; въпреки това парижките представления в операта не се прекратяваха — толкова многобройни бяха трупите.

Бащата на Балети, чието здраве се възстанови, трябваше да отиде заедно със Силвия и цялото семейство във Фонтенбло. Те ме поканиха да ги придружа и да живея с тях в къщата, която бяха наели. Случаят беше прекрасен. Аз мислех, че не трябва да отказвам, тъй като никога не бих могъл да намеря по-добра възможност да се запозная с целия двор на Людвиг Петнадесети и с всички чужди посланици. Представих се на господин Де Морозини, който днес е прокурор на Сан Марко, а тогава беше посланик на републиката в Париж.

В първия ден, когато се даваше опера, аз си позволих да го придружа. Музиката бе от Люли184. Аз седях в партера точно под ложата на Помпадур185, която не познавах. При първото действие видях да се явява на сцената прочутата льо Мор и я чух да надава един толкова неочакван вик, че помислих, че е полудяла. Засмях се съвсем невинно, без да допускам, че някой би могъл да ми се сърди за това. Един кавалер със синя лента-орден, който седеше до маркизата, ме попита с груб тон от коя страна съм. Отговорих със същия тон:

— От Венеция.

— Аз съм бил там и съм се смял много на речитатива на вашата опера.

— Вярвам ви, господине, и съм убеден, че никому не е дошло на ума да ви попречи да се смеете.

На моя малко рязък отговор госпожа Дьо Помпадур се засмя; тя ме попита дали наистина съм оттам долу186?

— От къде долу?

— От Венеция.

— Венеция, госпожо, не е долу, а горе.

Този отговор им се видя още по-чудноват, отколкото първия и цялата ложа започна да спори дали Венеция е долу или горе. Очевидно се прие, че имам право, понеже не бях нападнат повече. Слушах операта вече без да се смея, но понеже имах хрема, ползувах се често от носната си кърпичка. Същият господин със синята лента-орден, се обърна отново към мен и ми каза, че очевидно прозорците на стаята ми не са се затваряли добре. Този господин, когото не познавах, беше маршал Ришельо187.