Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Отрядите на заместник-командир Улен вече бяха тръгнали, но той отиде с адютантите си на бойното поле, където някакво отделение редеше труповете за изгаряне. Най-близката до стана клада бе за починали след битката ранени. Сред тях лежеше тялото на военачалник Чос, някога Върховен юмрук при Ласийн.

Улен дръпна юздите и скръсти облечените си в ризница ръце на предния лък на седлото. Какво ужасно прахосване. Толкова много знания, хитрост и опит ги няма точно сега, когато са жизнено необходими. Империята се възправяше срещу своя най-стар и може би най-опасен враг, а бе загубила един от най-надарените си пълководци в нещо, което вече му изглеждаше безполезна вътрешна разправия. Нищо не поставя нещата на местата им тъй, както външният неприятел, а, Чос? Той вероятно би оценил иронията.

Конят на един от адютантите изцвили от нещо, за което Улен се надяваше да е непреднамерено нетърпение. За младежите в началото на офицерското им обучение този покойник не бе нищо повече от име, последна останка от приказни времена, чужди за тях като Т’лан Имасс. Какво ли знаеха за походите от преди повече от двадесет години — отпреди раждането на някои от тях? Улен обаче бе бил там. При първото си назначение бе по-млад от всички тях — просто вестоносец към щаба на Чос при последните завоевания.

От едната страна двама войници се изправиха от седнало положение в тревата и надянаха шлемовете си. Несъмнено бяха дошли да отдадат последните си почести — стари ветерани, може би хора, чиито спомени от Чос отиваха много по-назад, може би чак до първите походи. Улен бе завладян от порива да говори с тях, да споделят спомени за човека, когото бяха дошли да изпратят, ала те не изглеждаха предразположени към разговор и на него му се наложи да зачете това. Все пак, докато ги гледаше как си тръгват, долови нещо познато в това да ги вижда и двамата заедно. Може би в миналото пътищата им се бяха пресичали повече от веднъж.

Един от щабните му офицери се прокашля, Улен стисна устни и издиша. Димът от кремацията бе плътен и той трябваше да потиска пристъпа на кашлица. Сбогом, стари приятелю и наставнико. Ти заслужаваше нещо по-добро. Може би всички ние заслужавахме нещо по-добро. Той цъкна с език, подкара коня си напред и дръпна юздите настрани.