Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Копринения бе настанил Сторо в по-изискана странноприемница. Същата сутрин Фурията крачеше из помещението пред вратата. Тя тръгваше официално начело на поделение доброволци от Хенг, които да се присъединят към силите на императрицата на изток. Струваше й се вероятно да не се върне никога, тъй че сега беше единствената й възможност да се сбогува. И въпреки това не можеше да се застави да влезе. Минали бяха дни и през цялото това време тя не бе дошла да го посети. Може би сега бе твърде късно…

— Влизай, Фурия — изрече той през вратата. Тя замръзна и прокълна шумните дъски. Отвори вратата. Той лежеше на леглото. Отворен прозорец пропускаше светлината и въздуха на ранната утрин. Тя стърчеше на входа. Той й махна да влиза.

— Хайде, вече не смърдя толкова лошо.

Тя не искаше и нямаше това предвид, но притеснено се изчерви. Приближи се и седна на крайчеца на кревата. Лицето му бе разкъсано от голям неравен белег, премахнал едното око, едната буза и ъгълчето на устата — сега Сторо говореше завалено. Ръката от тази страна също я нямаше — отрязана. Чаршафите закриваха раната на корема.

— Чувам, че заминаваш. Бих искал да не е така. Сетите вероятно ще нападнат — това е последната им възможност.

— Рел остава, а и Копринения, и Лис. А и сега градът е изцяло зад нас. Разполагаш с пълни кохорти и с капитан Гурджан. Имаш повече от достатъчно мъже и жени за стената.

— И въпреки това не ми харесва.

— С мен всичко ще е наред. Имам добър сержант като Банат.

— Няма да си в безопасност. В безопасност си тук, в града. Отделно, вземаш ония тримата със себе си. Не им се доверявам.

— Не мога да кажа, че аз самата ги харесвам, но те се биха за града, а Копринения смята, че на Ласийн не й достигат магове. Тия тримата могат да се окажат наистина важни.

Той си пое измъчен дъх — това изморяваше ли го? По-слаб бе, отколкото си бе мислила.

— И все пак не им вярвам. Защо отиват? Защо толкова желаят да отидат?

— Не знам. Но искат. Тъй че отиваме. А сега ти се постарай и се излекувай.

Тя стана.

Той се помъчи да се поизправи. Тя се доближи и нежно го върна на мястото му.

— Какво?

— Върни се. Чуваш ли? Върни се. Не искам… тази битка да те отнесе.

— Добре. Ще се снишавам. Хайде, ще наминем по-нататък.

Ръката му върху чаршафа се надигна към нея, разтвори се и се отпусна.

— Да. Внимавай там. Наистина внимавай.

— Ще внимавам.