Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Да ви запозная, предполагам — изръмжа Славния зъб.

— Гант — махна той към юнака с наметалото.

— Гуляйджията — към далхонеца.

— Урфа — към жената.

— Това тук е сержант Шушумигата.

— Значи ти си тоя, дето… — обади се Урфа и го заразглежда така, все едно е нещо, което е открила да расте във влажен плъстен ботуш.

— Тоя, дето какво?

— Дето е достатъчно глупав да върви подир Риландарас.

— Не съм толкоз тъп.

Тя кимна и примижа кривогледо.

— Добре. Надявах се да не си.

— Не — отбеляза Гант и се облегна. — Бил си навън само да събираш муниции, а? И Риландарас ти е скочил… — и той смигна.

— Дааа. Нещо такова.

Изпъкналите очи на Гуляйджията се свиха до цепки.

— Колко си намерил…?

— Достатъчно — намеси се Славния зъб. — Всички ще си получите справедливия дял. Трябва обаче да ви предупредя — Златните пазят повечето. Те ги познават най-добре. Сега, за смотаните ви извинения. Не ни достигат магове — това не е тайна, — тъй че излизате на лов. Това е вашата задача и задачата на сапьорските взводове във всички други роти. Снишавате се и чакате да се покаже някой Обетник, после му давате да разбере. Схванахте ли?

Кимания отвсякъде. Хор от раболепни „Тъй вярно“.

Славния зъб процеди разочарованието си изпод сплъстените и оплетени вежди.

— Чудесно. Свободни сте. Всички, освен теб, Шушумига. Малко да си поприказваме.

Останалите сержанти сапьори се изнесоха, като Гант се изсмя подигравателно на Наит. Славния зъб му махна да се приближи.

— Срещнал си някого отвън, нали така? — с тих глас попита той. Мъжът бе толкова наблизо, че Наит се дръпна — вонеше на развалена животинска мас, стара пот и развалена бира. Богове! Никога ли не се бе мил?

— Да. Срещнах старшина Заместника.

— Не, не си, нали така?

— Никой отвън не ми е казвал това.

— Добре… Какво правеше той?

— Срещна се с някакъв стар сетски ветеран, когото познавал отпреди.

Рунтавите като цял бедрин вежди на Славния зъб се изкатериха по загрубялото му чело до мърлявата оплетена грива.

— Този сет — изгърмя той със странно отслабен глас, — той как го нарече?

— Нарече го свой брат по меч.

Командирът направи крачка назад, сякаш се олюля от удар.

— Кокалите на Гуглата — смаяно въздъхна той. — Двама! Двама от старата лична гвардия на Дасем сега са сред нас! Обетниците и представа си нямат срещу какво са изправени.

— Това пък какво е? — попита Наит.

Лицето на човека помръкна.