Зовът на барабана [bg]

— И кой е виновен за това според теб? — сопна се тя. Изпъна се и го изгледа с яд. Така отблизо можеше да го гледа право в очите и го направи.

Той се отдръпна и лицето му най-сетне се промени — маската се разпадна, заменена от изненадата. Без нея изглеждаше по-млад; под нея имаше шок, изненада и изгряващото изражение на почти болезнен копнеж.

— О, не, момиче! — възкликна той. — Не, не исках да кажа зова! Просто… — замълча, втренчен изумено в нея. Вдигна ръка и неволно я прокара във въздуха до бузата ѝ, покрай челюстта, шията и рамото, сякаш се страхуваше да я докосне.

— Вярно ли е? — прошепна той. — Ти си Бриана? — Изрече името ѝ със странен акцент — Брийана — и тя потрепери.

— Аз съм — отвърна малко дрезгаво. Отново се опита да се усмихне. — Не виждаш ли?

Устата му беше широка, с плътни устни, но не като нейната; по-широка и по-дръзка, като че ли криеше усмивка в крайчетата си дори когато бе отпусната. Сега потрепна някак колебливо.

— Да — рече той. — Виждам.

И тогава наистина я докосна, прокара леко пръсти по лицето ѝ, отметна вълните червена коса от слепоочието и ухото, проследи деликатната линия на челюстта. Тя потрепери отново, макар че допирът му беше топъл. Усещаше жега от дланта му по бузата си.

— Не мислех, че си толкова пораснала — каза той и отпусна ръка неохотно. — Видях снимките, но все пак… винаги съм мислел за теб като за малко дете… като за моето бебе. Не съм и очаквал… — Гласът му секна и той се втренчи в нея, в очите ѝ, а неговите, тъмносини с гъсти мигли, бяха широко отворени от изумление.

— Снимки — повтори тя, останала без дъх от щастие. — Видял си мои снимки? Значи мама те е открила, нали? Когато ми каза, че имаш жена у дома…

— Клеър — прекъсна я той. Широката уста най-сетне взе решение и се изви в усмивка, която озари очите му като слънцето в танцуващите листа на дърветата. Той я стисна за ръцете толкова силно, че я стресна.

— Още не си я видяла, така ли? Господи, тя ще обезумее от радост!

Мисълта за майка ѝ свали всички защити. Лицето ѝ се разкриви и сълзите, които бе сдържала толкова дни, се изляха по бузите ѝ в поток от облекчение, давеха я, докато се смееше и плачеше.

— Недей, момиче, не плачи! — възкликна той тревожно. Пусна ръката ѝ и извади смачкана кърпа от ръкава си. Попи колебливо бузите ѝ, изглеждаше разтревожен.

— Не плачи, a leannan, не се тревожи — шепнеше той. — Всичко е наред, m’annasachd, всичко е наред.

— Добре съм, всичко е наред. Аз просто… от щастие — каза тя. Взе кърпата, избърса си очите и си издуха носа. — Какво означава това a leannan? И другото, което каза?

— Значи не знаеш келтски, а? — попита той и поклати глава. — Разбира се, тя не може да те е научила — промърмори сякаш на себе си.

— Ще се науча — рече тя твърдо и избърса пак носа си. — A leannan?

— Означава „скъпа“ — рече тихо. Лека усмивка се появи на лицето му, докато я гледаше. — M’annasachd — моя благословия.

Думите увиснаха във въздуха между тях, потрепвайки като листата. Те стояха неподвижни, и двамата внезапно смутени от думите на обич, неспособни да се погледнат, неспособни да намерят още думи.