![Зовът на барабана [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/2/1/zovt-na-barabana-bg-download.jpg)
Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
Тя не заспа, разбира се. Никой не можеше да заспи, когато лежи до човек, който всеки миг може да се превърне в ursiq. Очите ѝ отново свикнаха с мрака, но се страхуваше да погледне, да не би червената коса на възглавницата до нея да е станала на грива, а нежният прав нос да се е превърнал в мека муцуна със зъби, които могат да разкъсват.
След малко Лизи осъзна, че господарката ѝ трепери. Не плачеше; не се чуваше звук, но треперенето бе така силно, че завивките шумоляха.
Глупачка — скастри се Лизи. — Това е твоята приятелка и господарка, с която се е случило нещо ужасно, а ти лежиш тук и се страхуваш от демони!
Тя се обърна към Бриана и посегна към ръката ѝ.
— Бри — рече тихо. — Мога ли да ти помогна?
Бриана стисна ръката ѝ бързо и силно, после я пусна.
— Не — отвърна много тихо. — Заспивай, Лизи; всичко ще бъде наред.
Лизи се съмняваше в това, но не каза нищо повече, легна и започна да диша тихо. Мина много време, но накрая дългото тяло на Бриана се отпусна в съня. Лизи не можа да спи — треската вече я нямаше и тя бе будна и неспокойна. Завивката бе тежка и влажна върху нея, а заради затворените капаци въздухът в стаята бе станал плътен като гореща меласа.
Накрая не издържаше повече, плъзна се тихо от леглото. Ослуша се внимателно, после се приближи до прозореца и отвори капаците.
Въздухът и отвън беше горещ и влажен, но поне бе започнал да се раздвижва малко; сутрешният бриз приближаваше, с обръщането на въздуха от морето към сушата. Още беше тъмно, но небето бе започнало да просветлява; различаваше пътя долу — слава богу, пуст.
Не знаеше какво друго да стори, затова направи това, което ѝ помагаше, когато бе разстроена или объркана; започна да подрежда. Вървеше тихо из стаята, събра дрехите, които Бриана бе захвърлила, и ги изтръска.
Бяха мръсни; покрити с петна от листа и кал, с полепнали сламки. Видя ги дори на смътната светлина от прозореца. Какво беше правила Бриана, защо се е търкаляла по земята? В мига, в който си помисли това, тя го видя в ума си, така ясно, че застина от шока — Бриана, притисната към земята, бори се с черния дявол, който я бе отвел.
Господарката ѝ беше едра жена, но младият Макензи беше много висок и силен мъж; можеше да е… спря се рязко, не искаше да си го представя. Но умът ѝ вече бе стигнал твърде далече.
С огромна неохота тя приближи ризата до носа си и помириса. Да, ето я, смрадта на мъж, силна и кисела като смрад на козел. Мисълта за ужасното създание, което се притиска към Бриана, търка се в нея, оставя миризмата си по нея като куче, което маркира земята си… Разтърси се от отвращение.
Трепереща, тя вдигна бричовете и чорапите, и ги отнесе до легена. Щеше да ги изпере, за да отмие остатъците от Макензи заедно с калта и петната от листа. И ако дрехите бяха още мокри на сутринта… е, още по-добре.
Все още имаше гърненце с мек жълт сапун от луга, който ханджийката ѝ беше дала за прането; щеше да свърши работа. Тя потопи бричовете във водата, добави сапун и започна да пере, като прокарваше пяната през плата.
Прозорецът просветляваше. Тя погледна крадешком през рамо към господарката си, но Бриана дишаше бавно и стабилно; добре, нямаше да се събуди скоро.
Зае се отново с работата си и застина, усети мраз, като тръпките, които идваха с треската. Пяната по ръцете ѝ беше тъмна, а във водата се разливаха малки тъмни струйки, като мастилени петна от сепия.
Тя не искаше да гледа, но вече беше твърде късно, за да се преструва, че не ги е видяла. Обърна внимателно мократа тъкан и го видя; голямо тъмно петно точно на шевовете, които се кръстосваха на дъното на бричовете.
Изгряващото слънце разля мътно червено по мъгливото небе и оцвети водата в легена, въздуха в стаята и целия въртящ се свят в цвета на прясна кръв.
41.
Краят на пътуването
Бриана си помисли, че ще изкрещи. Вместо това потупа Лизи по гърба и заговори тихо:
— Не се притеснявай, всичко ще бъде наред. Господин Вьорст каза, че ще ни изчака. Още щом се почувстваш по-добре, ще тръгнем. Но засега не се тревожи за нищо, само си почивай.
Лизи кимна, но не можа да отговори; зъбите ѝ тракаха твърде силно въпреки трите одеяла и горещата тухла в краката ѝ.
— Ще ида да ти донеса нещо за пиене, скъпа. Ти си почивай — повтори Бриана и като я потупа за последно, стана и излезе от стаята.
Лизи не беше виновна, разбира се, помисли си Бриана, но едва ли можеше да избере по-неподходящ момент да я втресе отново. Бриана бе заспала късно и неспокойно след ужасната сцена с Роджър. Събуди се и видя, че дрехите ѝ са прострени да съхнат, обувките ѝ са лъснати, а чорапите — сгънати. Стаята беше пометена и разтребена, а Лизи се бе свила на трепереща купчинка до празното огнище.