Зовът на барабана [bg]

Кръчмарят изви вежди.

— Почакай малко и ти ще го видиш. — Кимна към пълната с бира халба, която стоеше на съседната маса. Не беше я видяла. — Той излезе отзад точно когато ти влезе. Той… — Извика изненадан, защото тя изпусна халбата си на пода и се стрелна към задната врата като прилеп от ада.

Светлината навън беше замайваща след сумрака в кръчмата. Бриана примигна, очите ѝ се насълзиха от слънцето, което надничаше през зелените листа на кленовете. Тогава забеляза движение под тях.

Той стоеше в сянката на клена, полуизвърнат от нея и свел замислено глава. Висок мъж с дълги крака, строен и изящен, с широки рамене под бялата риза. Беше с избелял килт на зелени и кафяви квадрати, небрежно вдигнат напред, докато той пикаеше върху дървото.

Когато приключи, пусна килта си и се обърна към къщата. Тогава я видя, че се взира в него, напрегна се и ръцете му се свиха леко. После се вгледа по-внимателно и предпазливостта се смени с изненада, когато осъзна, че пред него стои жена.

Още откакто го зърна, беше сигурна. Първо се изненада, но и не се изненада; той не беше точно какъвто си го представяше — струваше ѝ се по-малък, с човешки ръст, — но лицето му бе с нейните черти; дългият прав нос и упоритата челюст, скосените котешки очи сред рамката от солидни кости.

Той тръгна към нея от сянката на клена, слънцето озари косата му и тя блесна в медни искри. Почти несъзнателно Бриана вдигна ръка и отметна кичур от лицето си, като зърна с периферното си зрение червено-златистия блясък.

— Какво търсиш тук, моме? — попита той. Рязко, но не нелюбезно. Гласът му беше по-дълбок, отколкото си го представяше; шотландският акцент бе лек, но осезаем.

— Теб — отвърна тя. Сърцето ѝ сякаш се заклини в гърлото ѝ; трудно прокарваше думите покрай него.

Той вече беше достатъчно близо, за да усети дъха на потта му и свежата миризма на отсечено дърво; в навитите ръкави на ризата му имаше стърготини. Той присви развеселено очи, когато огледа дрехите ѝ. Едната червеникава вежда се изви и той поклати глава.

— Съжалявам, момиче — рече с лека усмивка. — Ама аз съм женен мъж.

Понечи да мине покрай нея и тя издаде някакъв нечленоразделен звук, протегна ръка да го спре, но не посмя да го докосне. Той спря и се вгледа по-внимателно в нея.

— Не, наистина; имам си жена у дома и къщата ми не е далече. — Явно се опитваше да бъде любезен. — Но… — Спря, достатъчно близо, за да види състоянието на дрехите ѝ, дупката на ръкава на жакета и разнищените краища на шалчето ѝ.

— О… — каза с друг тон и посегна към малката кесия, която висеше на колана му. — Сигурно си гладна, а, моме? Имам пари, ако искаш да хапнеш.

Тя едва дишаше. Очите му бяха тъмносини, меки и добри. Тя се взираше в отворената му яка, където се виждаха къдрави косъмчета, изсветлели до златно на фона на потъмнялата от слънцето кожа.