Зовът на барабана [bg]

Тя разряза кнедлата на две и я изяде бавно, като се наслаждаваше на богатите сокове на пилето и лука. Беше уморена от пътуването, гладна и изтощена, всички кости я боляха. Но бяха успели. Бяха в Крос Крийк и утре беше понеделник. Джейми Фрейзър бе наблизо — а с Божията воля, Клеър също.

Тя докосна бричовете си, тайния джоб, който бе зашила в подгъва. Още беше там, малката твърда издутина на талисмана ѝ. Майка ѝ беше жива. Само това имаше значение.

След като се нахрани, тя отново отиде да провери Лизи. Ханеке Вьорст седеше до леглото ѝ и кърпеше чорапи. Кимна усмихната на Бриана.

— Тя е добре.

Бриана погледна опустошеното спящо лице и не си помисли същото. Все пак треската беше преминала. Докосна челото на Лизи, беше хладно и влажно, а полупразната купа на масата показваше, че е успяла и да хапне.

— И вие ще си починете? — Ханеке се надигна и посочи към застланото ниско легло.

Бриана погледна с копнеж към чистите завивки и пухкавата възглавница, но поклати глава.

— Още не, благодаря. Всъщност бих искала да заема едно муле, ако може.

Не знаеше къде е сега Джейми Фрейзър. Вьорст ѝ бе казал, че Ривър Рън е доста отдалечена от града; може би беше там или пък бе отседнал в Крос Крийк, за удобство. Тя не можеше да оставя Лизи толкова дълго, че да стигне до Ривър Рън, но искаше да отиде до града и да намери съдилището, където щеше да се проведе делото утре. Не искаше да рискува да го изпусне, защото не знае къде да отиде.

Мулето беше едро и старо, но нямаше нищо против да се клатушка по крайбрежния път. Вървеше малко по-бавно от самата нея, но това нямаше значение; тя вече не бързаше.

Въпреки умората се почувства по-добре от ездата. Скованото ѝ тяло се отпусна в ритъма на бавната походка на мулето. Беше горещ и влажен ден, небето бе ясно и чисто, огромните брястове надвисваха над пътя, хладните листа пропускаха слънчевите лъчи.

Разкъсвана между болестта на Лизи и собствените си мъчителни спомени, тя не бе забелязала нищо през втората част от пътуването си, не обърна внимание на промяната в пейзажа. Сега имаше чувството, че се е пренесла магически по време на съня си на съвсем различно място. Отблъсна всичко настрани, решена да забрави последните няколко дни и всичко, случило се в тях. Щеше да открие Джейми Фрейзър.

Песъчливите пътища, боровите гори, мочурливите полета по брега вече ги нямаше, заменени от гъста зеленина, високи дървета с широки корони и дебели стволове, и мека оранжева пръст, която потъмняваше до черна плесен там, където мъртвите листа се бяха напластили покрай пътя. Писъците на чайки и рибарчета вече не се чуваха, само приглушеното бъбрене на сойка и тиха песен на козодой дълбоко в гората.

Как ли ще се случи, чудеше се. Беше си го представяла хиляди пъти, хиляди различни сцени: какво щеше да каже, той какво ще каже — дали ще се зарадва да я види? Все пак той беше непознат. Вероятно изобщо нямаше да прилича на мъжа от въображението ѝ. С известна трудност прогони спомена за думите на Лери: лъжец и измамник… Майка ѝ не мислеше така.