Зовът на барабана [bg]

Пристъпи внимателно настрани и се провря между гръмогласните картоиграчи и стената. Масата беше осеяна с монети и други малки ценности: сребърни, позлатени и пиринчени копчета, кутия за енфие, сребърно ножче, надраскани листове хартия — сигурно квитанции, помисли си тя или техния еквивалент от осемнайсети век. Тогава един от мъжете помръдна и тя зърна над рамото му проблясък на злато.

Погледна надолу, отмести очи и пак погледна сепната. Това беше халка, проста златна халка, но много широка. Не златото привлече вниманието ѝ обаче. Халката бе само на трийсетина сантиметра от нея и макар че в кръчмата беше тъмно, на масата на картоиграчите имаше свещ, която озари вътрешната извивка на златния пръстен.

Не можа да прочете добре буквите там, но познаваше мотива така добре, че те изникнаха в ума ѝ.

Тя сложи ръка на рамото на мъжа, който притежаваше пръстена, и го прекъсна насред жест. Той се обърна леко смръщен, но лицето му се проясни, щом видя кой го е докоснал.

— Кажи, скъпа, да не си дошла да ми донесеш късмет? — Беше едър мъж с костеливо, хубаво лице, широка уста и чупен нос. Светлозелени очи се плъзнаха с възхищение по нея.

Тя се принуди да му се усмихне.

— Надявам се — каза тя. — Да потъркам ли пръстена ти за късмет? — И без да чака разрешение, грабна пръстена от масата и го потърка в ръкава си. После го вдигна да се възхити на блясъка му и ясно видя думите изписани вътре:

От Ф. на К. с любов. Завинаги.

Ръката ѝ трепереше, когато му го върна.

— Много е красив — каза тя. — Откъде го взехте?

Той я погледна предпазливо и тя побърза да добави:

— Твърде малък е за вас — жена ви няма ли да се ядоса, ако изгубите пръстена ѝ? — Как? — питаше се тя трескаво. — Как го е взел? И какво се е случило с майка ми?

Пълните устни се извиха в очарователна усмивка.

— Ако имах жена, скъпа, със сигурност щях да я оставя заради теб. — Той я огледа още по-внимателно, притворил дългите си мигли. Докосна я по кръста с приканващ жест. — Сега съм зает, скъпа, но по-късно… А?

Каната пареше през кърпата, но пръстите ѝ изстинаха. Сърцето ѝ се бе свило на малка буца от ужас.

— Утре — каза тя. — По светло.

Той я погледна сепнат, после отметна глава назад и се засмя.

— Е, чувал съм мъже да казват, че не щат да ме срещат по тъмно, кукло, но жените май го предпочитат. — Прокара игриво дебелия си пръст по предмишницата ѝ; червеникавозлатистите косъмчета настръхнаха при допира му.

— По светло тогава, щом така ти харесва. Ела на кораба ми… „Глориана“, близо до флотския склад.