Гравитационна дъга [bg]

— Там те двамата изглеждаха точно толкова чужденци, колкото и аз. Нали всички ние имаме антени, настроени така, че да разпознаваме своите…

Един предиобед случайно пред Инхалаториума срещнал Зигмунд, сам, обвита в туид статуя, изглеждал сякаш се бил изгубил, нямало къде да отиде, а и не желаел. Тогава съвсем непланирано те се заговорили. Моментът бил подходящ. После тръгнали да се разхождат сред тълпите болнави чужденци, и Зигмунд разказвал за своите неприятности с Грета, за нейния въображаем еврейски произход, за отсъствията й. Предния ден я бил хванал в лъжа. Тя се върнала много късно. Ръцете й не спирали да треперят ситно. Той бил започнал да забелязва някои неща. Обувките й със засъхнали бучици черна кал. Един шев на роклята й силно разхлабен, почти скъсан, въпреки че напоследък Грета слабеела. Обаче той нямал смелостта да поиска откровено изяснение от нея.

И тогава Моритури, — който четял вестници и за когото от укротените газове в питейната зала изникнала като чудовище връзката, но нямал думи, на немски или какъвто и де е друг език, за да обясни на Зигмунд, — Биреният Мичман Моритури започнал да я следи. Грета изобщо не се оглеждала, но знаела, че той върви по петите й. На ежеседмичния бал в централния павилион на курорта той почувствал за първи път резервираност между всички тях. Маргерита, чиито очи бил свикнал да вижда само закрити от слънчеви очила, а сега били открити, незащитени и пламтели страховито, не сваляла втренчен поглед от него. Павилионният оркестър изпълнявал потпури от Веселата вдовица и Тайната на Сузана, демодирана музика, и все пак, след години, откъси от нея по радиото догонвали Моритури на улицата и неизменно му връщали неписания вкус от онази вечер, когато тримата стояли на ръба на бездната, с неподдаваща се на измерване дълбочина… някакво напълно непознато нему последно повторение на 1930-те години на Европа… което за Моритури представлявало също и особена стая, следобеден салон: обилно гримирани около очите кльощави момичета в дълги вечерни рокли, мъжете с гладко избръснати лица, излъскани като филмови звезди… музиката там не била оперетна, а танцова, изискана, успокоителна, леко „модерна“, елегантно потапяща се в съвременните мелодични тенденции… стая на горния етаж с проникваща предзалезна светлина, дебели пухкави килими, гласове, в чиито речи няма нищо грубо, неприятно или сложно, осведомени и снизходителни усмивки. Тази сутрин се бил събудил в меко легло и предвкусвал вечер в кабаре, където щяло да има танци под съпровода на популярни любовни песни изпълнявани в също такъв маниерно-лустросан стил. Неговият следобеден салон с възпрените сълзи, цигарения дим и предпазливите изблици на чувства, е бил междинна спирка всред комфортната сутрин и комфортната вечер: това е била Европа, окаденият погражданен страх от смъртта, а най-опасни от всичко били проницателните очи на Маргерита, тази пропусната тяхна среща в централния павилион, черни очи измежду купчините скъпоценности и десетките клюмащи стари генерали, и долитащото отвън тътнещо бълбукане на калния извор, което запълвало паузите в музикалните изпълнения, тъй както и машините щели скоро да изпълнят небето.