Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
Сега погледът й — това усилващо се възпиране — вече бе разбил прозиращото сърце на Слотроп: беше го разбил и отново разбил, същият този поглед, хвърлен докато той се изнизваше край нея, запратен в здрачините на мъхове и ронещи се колонии, газови компресори с изтънели грапави цилиндри, ламаринени рекламни табла за газиран сок „Мокси“ горчиво-сладки като съставките му тинтява и кучешко грозде, чийто вкус те бяха дошли да издирват по разнебитените стени на хамбари, колко Последни Пъти търсен в огледалото за обратно виждане, всички те навлезли прекалено дълбоко в метал и вътрешно горене, предоставяйки на мишените за деня повече истинност, отколкото всевъзможните изненади според Закона на Мърфи, който би могъл да предложи спасение… Пропаднал отново и отново, покрай злощастния Бекет, залят вследствие на скъсаната язовирна стена и удавен942, нагоре-надолу по землисто кафявите склонове, сенните гребла ръждясват в следобеда, виолетово-сивото небе, тъмно като използвана дъвка, мъглата започва да рисува бели ивици във въздуха, насочени към земята на сантиметър, на половин сантиметър… тя го погледна веднъж, разбира се той все още помни, отдолу откъм стойката в края на бюфета, дим от скарата прилепваше към прозорците търпелив като смазка за обувки към дъжда за сгушените вътре в карирани наметки дузина недискретно дърдорещи зрители, джубоксът проблясва бързешком при изблейването на тромбона, платиковата секция забива суингови ноти точно в браздата между безмълвната среда на паузата и следващия такт, внезапен скок, па (хмм) па (хмм) па, тъй точно в браздата и ти знаеш, че е малко избързва, ала и двамата от двата края на стойката усещате, че закъснява, чувствате го, чувствате, че възрастта ви е предоставена на някакъв нов вид време, което може да ви е позволило да пропуснете останалото, безсрамните очаквания на стареца, който с бифокално и сополиво безразличие, наблюдава как милиони като вас с танцова стъпка скачат в ямата, скачат толкова милиони, колкото е нужно… Разбира се, Слотроп я загуби и продължаваше да я губи, — това беше американско изискване, — от прозорците на междуградския автобус, навлизайки в скосена каменна зидария, позеленяла и нагъната като бряст поради невъзприемане, или в един по-зловещ смисъл, слабоволие (преди ти знаеше какво означават тези думи), тя бе продължила нататък, безметежна, прекалено много Тяхна и никакви изгледи край нейния път да се появи бежов летен призрак…
Оставя Слотроп с неговите градски рефлекси и харвардски спортни чорапи — между другото и двата се оказват всъщност белезници с червени кръгове, окови от комикс (въпреки че самият комикс практически не е бил разпространяван, а е бил случайно намерен привечер от един берач на хмел в някаква бъркшърска плитчина. Името на героя, или на съществото, е Съндайъл943. Той, или то, никога не е попадал достатъчно дълго в кадър, за да бъде разпознат. Съндайъл се мярка и изчезва отново, появява се „иззад вятъра“ под което читателите разбират „от другата страна на някакъв въздушен поток, общо взето плътен и вертикален въздушен поток: стена в непрестанно движение“ — зад нея има друг свят, където Съндайъл е зает с напълно непонятни за читателите дела).
Отдалечени, да, тези са доста отдалечени. И още как. Приближиш ли се много и желанието да я върнеш започва да ти причинява болка. Но съществува тази фиксация по Евридика944, това извеждане на някого от… въпреки че колко по-лесно би било просто да я остави там, сред вонящия карбид и гъстата тежка смрад на умрели канарчета, и да излезе и се успокои достатъчно, за да потърси приемливо нейно копие „Защо да я връщам? Защо да опитвам? Разликата е само между истинския капак на кутията и този, който рисуваш за Тях.“ Не. Как може да го повярва. Именно това искат Те от него, да повярва, но как може Слотроп да го приеме за истина? Ясно е, че никаква разлика няма между капака и изображението върху него, нали цялата им икономика се основава на това… но Бианка трябва да е нещо повече от един образ, продукт, обещание за заплащане…
От всичките предполагаеми нейни бащи — Макс Шлепциг и разни маскирани статисти от една страна на движещата се кинолента, и от другата страна Франц Пьоклер и безспорно всевъзможни ръце заети с драпане през плата на панталона в онази вечер на филма „Кошмар“ — в този последен възможен момент под палубите зад свирепия чакал, Бианка чувства теб най-близък, ти, който се появи в ослепителни разцветки, отпуснат сам на твоя стол, ти, който през цялата нощ изобщо не си бил заплашван нито хоризонтално/перпендикулярно от топ, нито диагонално от офицер, ти, чието отлъчване от чистата и прозрачна като вода любов на нейната майка е абсолютно, ти, единствено ти, казваш познавам ги разбира се, пропусна да добавиш с подхилкване включи и мен, безсилен, мислиш сигурно е някоя проститутка… Тя е благосклонна към теб, предпочита те пред всички. Повече няма да я видиш. Значи, някой трябва да ти каже.
942
На 4 ноември 1927 г. град Бекет, щата Масачузетс, САЩ, бил опустошен от наводнения, след срутването на близкия язовир „Баю Дам“. — Б.пр.
943
Слънчев часовник (англ.). — Б.пр.
944
В мита на Орфей и Евридика — След сватбения им ден, отровна змия ухапала невестата на Орфей, дриадата Евридика и тя издъхнала. За да си я върне, Орфей слязъл в подземния свят при Хадес. Развълнувани от жалната му песен и трогнати от безкрайната му любов, боговете на безплътните сенки Аид и Персефона позволили на певеца да изведе любимата си, при условие, че няма да се обръща към нея, докато стигне светлината. Но Орфей не издържал на изкушението и вървейки извърнал с копнеж поглед към своята Евридика. В същия миг, тя полетяла завинаги обратно в подземното царство. Орфей загинал, разкъсан от менадите, край бреговете на река Хеброс. — Б.пр.