Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
И сега май става нещо, о-о-о, доста забавно. Не че Слотроп наистина го осъзнава в момента, докато то се извършва, — но по-късно ще му дойде наум, че го е усещал — може и да звучи странно, обаче той някак си е бил, ами, вътре в собствения си кур. Ако изобщо може да си представи човек такова нещо. Да, изцяло вътре в метрополийния орган, а всичката останала колониална тъкан е била забравена и оставена да се грижи сама за себе си, ръцете и краката му сякаш са вплетени в кръвоносни съдове и канали, спермата му бучи по-силно и по-силно, готви се да изригне, някъде под стъпалата му… като единичен лъч проникнал в отвърстието на върха, до него стига кестенява и вечерна путкосветлина, пречупва се през бликащите около него бистри сокове. Той е обгърнат отвсякъде, затворен. Всичко заплашва да се разрази, да заструи неправдоподобно, и тук Слотроп е безпомощен в това експлодиращо чувство за преследване и параноя940… ехтяща червена плът… необикновено усещане за лошо предчувствие, очакване нещо да се надигне, да изкипи.
Тя, неговата красива ездачка, подскача нагоре-надолу, разтърсвана от тръпки, с лице вирнато към тавана, бедрени мускули изопнати и твърди като обтегнато въже, момичешките гърдички се измъкват от деколтето… Слотроп я придърпва към себе си за зърната на гърдите и хапе много силно поред всяко от тях. Бианка плъзга ръце около врата му, прегръща го и започва да се празни, той също, взаимният им задружен разлив го подема, издига и после го извежда от състоянието на очакване, от окото на върха на кулата и в нея с една-единствена детонация на докосването. Какво ако не царственият глас на самия Агрегат би могло да известява за празнотата?
Някъде сред тяхното неподвижно излежаване сърцето й блъска като синигер в снега, косата й обгръща и приютява лицата на двамата, езичето й трепти ли трепти върху слепоочията и очите му, копринените й нозе потъркват хълбоците му, хладната кожа на обувките й опира бедрата и глезените му, лопатките й се надигат като криле всеки път, когато тя го прегръща. Какво бе станало тук? Слотроп е готов да се разплаче.
Двамата остават прегърнати. Тя казва, че е наложително да се укрият.
Разбира се. Но ще трябва да слезем от кораба по някое време, на Свинемюнде или другаде.
Не. Има начин да се измъкнем. Аз съм дете и знам как да се крия. Мога също да скрия и вас.
Слотроп знае, че тя е способна да го направи. Знае го. Точно тук и тъкмо сега, под грима и луксозното бельо тя съществува, любов, невидимост… за Слотроп това е важно откритие.
Но сега вече неспокойно предчувствие отдръпва ръцете й от шията му. Напълно основателно. Той, разбира се, ще остане известно време, ала накрая ще замине, и затова все пак ще може да бъде включен в загубите на Зоната. Папският жезъл941 ще остава навеки изсъхнал, като неразцъфтелия хуй на Слотроп.
И затова той се освобождава от прегръдката й с разточителна церемониалност. Опакова тръгването в бюрократична тържественост, ваксини против забвение, изходни визи подпечатани с любовни ухапвания… но завръщането вече е забравено, излязло му е от ума. Оправя папионката си, изчетква атлазените ревери на смокинга, закопчава панталона и, нагласен в униформата за деня, обръща гръб на Бианка и се изкачва по стълбата. Последният миг, при срещата на очите им, вече е отминал…
Останала сама, коленичила върху боядисаната стомана, подобно на майка си тя знае, че ужасът ще настъпи, когато следобедът е най-ведър и светъл. И също както при Маргерита, най-лошите видения й се явяват в черно-бяло. Тя усеща, че с всеки ден приближава още повече нечия периферия. Често мечтае за едно и също пътешествие: с влак, между два познати града, осветено от същото седефено набръчкване, което във филмите внушава дъжд зад прозореца. Настанена в луксозен пулманов спален вагон, диктува своята история. Съзнава, че ще съумее най-после да сподели един лично неин ужас, да разкаже за него ясно и по такъв начин, щото и другите да го изпитат. Това може да попречи на страховете й да я прекарат отвъд края и навътре в сребристо-солния мрак обвиващ мъчително бавно периферията на разсъдъка й… по времето, когато бретонът й се удължаваше, ако тя стоеше в тъмни стаи, непривичната за нея коса около очите й нарастваше застрашително като чуждо присъствие… В развалините на нейните кули сега камбаните се клатят звънко напред-назад на вятъра. Въжета, протрити и раздърпани, се люлеят или плющят там, където нейните кафяви качулки вече не се реят над камъните. Нейният вятър гони даже праха. Дневната светлина преваля: закъсняла и прохладна. Ужас в най-светлия час на следобеда… платната в морето са твърде малки и доста отдалечени, за да имат някакво значение… водата е прекалено стоманена и студена…
940
В оригинала emprise — на френски език „emprise“ означава изкуство, майсторство, умение. На англ. език „emprise“ означава — усилие, смело/рисковано начинание, подвиг, авантюра, изключителна проява, геройство. Тук „emprise“ е казано в смисъл на „sentiments d’emprise“ т.е. параноични заблуди или чувство за преследване и параноя. — Б.пр.
941
Нова отпратка към мита за Танхойзер — Виж бележка №1 на стр. 397. — Б.пр.