Гравитационна дъга [bg]

Някъде сред тяхното неподвижно излежаване сърцето й блъска като синигер в снега, косата й обгръща и приютява лицата на двамата, езичето й трепти ли трепти върху слепоочията и очите му, копринените й нозе потъркват хълбоците му, хладната кожа на обувките й опира бедрата и глезените му, лопатките й се надигат като криле всеки път, когато тя го прегръща. Какво бе станало тук? Слотроп е готов да се разплаче.

Двамата остават прегърнати. Тя казва, че е наложително да се укрият.

Разбира се. Но ще трябва да слезем от кораба по някое време, на Свинемюнде или другаде.

Не. Има начин да се измъкнем. Аз съм дете и знам как да се крия. Мога също да скрия и вас.

Слотроп знае, че тя е способна да го направи. Знае го. Точно тук и тъкмо сега, под грима и луксозното бельо тя съществува, любов, невидимост… за Слотроп това е важно откритие.

Но сега вече неспокойно предчувствие отдръпва ръцете й от шията му. Напълно основателно. Той, разбира се, ще остане известно време, ала накрая ще замине, и затова все пак ще може да бъде включен в загубите на Зоната. Папският жезъл941 ще остава навеки изсъхнал, като неразцъфтелия хуй на Слотроп.

И затова той се освобождава от прегръдката й с разточителна церемониалност. Опакова тръгването в бюрократична тържественост, ваксини против забвение, изходни визи подпечатани с любовни ухапвания… но завръщането вече е забравено, излязло му е от ума. Оправя папионката си, изчетква атлазените ревери на смокинга, закопчава панталона и, нагласен в униформата за деня, обръща гръб на Бианка и се изкачва по стълбата. Последният миг, при срещата на очите им, вече е отминал…

Останала сама, коленичила върху боядисаната стомана, подобно на майка си тя знае, че ужасът ще настъпи, когато следобедът е най-ведър и светъл. И също както при Маргерита, най-лошите видения й се явяват в черно-бяло. Тя усеща, че с всеки ден приближава още повече нечия периферия. Често мечтае за едно и също пътешествие: с влак, между два познати града, осветено от същото седефено набръчкване, което във филмите внушава дъжд зад прозореца. Настанена в луксозен пулманов спален вагон, диктува своята история. Съзнава, че ще съумее най-после да сподели един лично неин ужас, да разкаже за него ясно и по такъв начин, щото и другите да го изпитат. Това може да попречи на страховете й да я прекарат отвъд края и навътре в сребристо-солния мрак обвиващ мъчително бавно периферията на разсъдъка й… по времето, когато бретонът й се удължаваше, ако тя стоеше в тъмни стаи, непривичната за нея коса около очите й нарастваше застрашително като чуждо присъствие… В развалините на нейните кули сега камбаните се клатят звънко напред-назад на вятъра. Въжета, протрити и раздърпани, се люлеят или плющят там, където нейните кафяви качулки вече не се реят над камъните. Нейният вятър гони даже праха. Дневната светлина преваля: закъсняла и прохладна. Ужас в най-светлия час на следобеда… платната в морето са твърде малки и доста отдалечени, за да имат някакво значение… водата е прекалено стоманена и студена…