![Гравитационна дъга [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/3/1/gravitacionna-dga-bg-download.jpg)
Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
Опитвали да разубедят Маргерита от пътуването до Холивуд. Тя заминала и там се провалила. Когато се върнала, Роло бил налице, за да предотврати най-лошото. Цял месец криел острите предмети, държал Маргерита на приземния етаж, далеч от всякакви химически вещества, което за нея означавало съвсем малко сън. Задрямвала и се пробуждала в истерия. Бояла се да заспи. Страхувала се, че няма да знае как да се събуди.
Роло не се отличавал с особена съобразителност. Бил добронамерен, обаче след месец в нейно присъствие, разбрал, че повече не може да търпи. Наистина всички били изненадани, че е издържал толкова дълго. Грета била предадена на Зигмунд, неизлекувана, но общо взето състоянието й не било влошено.
При Зигмунд проблемът бил в тогавашното негово местожителство: продухван от течение уродлив замък с назъбени стени, с изглед към студено езерце в Баварските Алпи. Част от него вероятно датирала още от падането на Рим. Ето къде я отвел Зигмунд.
Тя си внушила, неизвестно как и защо, че е отчасти еврейка. По онова време, както всеки знае, положението в Германия беше много лошо. Маргерита ужасно се страхувала, че ще бъде „разкрита“. Във всеки въздушен навей проникнал през някой от хилядите отдушници на тая съборетина й се счувало Гестапо. По цели нощи Зигмунд я убеждавал, че няма от какво да се страхува. В своите опити да я успокои, той не бил по-успешен от Роло. Горе-долу по това време започнали да се проявяват нейните симптоми.
Колкото и психогенни да са били тези болежки, тикове, обриви и пристъпи за повръщане, страданието й е било истинско. От Берлин пристигали посред нощ акупунктуристи с обвити в кадифе кутии пълни със златни игли. В замъка на Зигмунд непрекъснато влизали-излизали баптисти от Америка, виенски психотерапевти, индийски религиозни аскети, а на килима пред камината спели кабаретни хипнотизатори и колумбийски знахари. Нищо не помагало. Зигмунд се разтревожил и скоро бил готов също като Маргерита, да халюцинира. Вероятно тя е предложила да отидат в Бад Карма. В онова лято градчето било известно с неговата лечебна кал, гореща и мазна със следи от радий, бълбукаща, смолисточерна кал. Ах. Всеки, който е страдал от подобно неразположение, може да си представи надеждата на Маргерита. Тази кал ще изцели каквото ти дойде наум. Къде са били всички тези хора онова лято преди Войната? Сънували са. През лятото, когато мичман Моритури пристигнал в Бад Карма, балнеолечебните курорти били препълнени с лунатици. В посолството нямало работа за него. Предложили му да вземе отпуск до септември. Би трябвало да е наясно, че нещо се крои, но той само отишъл да прекара отпуска в Бад Карма, по цял ден да пие „Пилзнер Уркел“ в кафенето при езерото в Павилион Парк. Той бил чужденец, половината време пиян, глупаво бирено пиянство, и почти не говорел техния език. Но това, което виждал навярно е ставало из цяла Германия. Предумишлено безумие.
Маргерита и Зигмунд вървели по същите засенчени с магнолии пътеки, седели на същите столове с колелца на концертите с патриотична музика… когато валял дъжд си убивали времето с игра на карти в някой от салоните на техния спахотел. Вечер наблюдавали фойерверките: фонтани, ракети пръскащи искри, жълти лъчисти звезди високо над Полша. Такъв илюзорно-мечтателен сезон… Нито един курортист не успявал да разшифрова тенденциите на огньовете. Просто весело играещи светлини, нервни като потрепващите от око на око фантазии, галещи кожата като ветрилата от щраусови пера отпреди половин век.
Кога за първи път Зигмунд е забелязал нейните отсъствия, или кога те се превърнали за него в нещо излизащо извън привичното? Тя винаги му поднасяла правдоподобни случки: консултация с лекар, непредвидена среща със стара приятелка, задрямване във ваната с кал, а времето летяло тъй бързо. Вероятно тази необичайна сънливост най-после събудила подозренията му, защото той помнел на какво изпитание го била подложила докато били на юг. Съобщенията в местните вестници за изчезнали деца едва ли са го впечатлявали, не и тогава. Зигмунд четял само заглавията и то много рядко, само колкото да запълва някои възникнали паузи.
Моритури често ги виждал. При среща кимали, разменяли „хайл Хитлер“ и на мичмана било позволявано четири-пет минути да упражнява своя немски. С изключение на бармани и келнери, те били единствените хора, с които той разговарял. На тенис кортовете, на опашката край помпата за минерална вода под прохладната колонада, на водните състезания, битката с цветя и венецианския карнавал, Зигмунд и Маргерита оставали почти непроменени, той с неговата… Моритури я възприемал като неговата Американска Усмивка, обхванала кехлибарения мундщук на угасналата му лула… и главата му наподобяваща украшение за коледна елха от плът… колко отдавна е било… тя с нейните жълти слънчеви очила и шапки а-ла Грета Гарбо. Променяли се само цветята всеки ден: грамофончета, цветове бадем, напръстник. С течение на времето Моритури започнал нетърпеливо да очаква тези ежедневни срещи. Жена му и дъщерите му били на другия край на света, той бил изгнаник в страна, която го озадачавала и угнетявала. Жадувал за мимолетната учтивост на посетителите на зоологическата градина, искал да чува думите от туристическия пътеводител. Съзнавал, че се е блещил в отговор на погледите им, с любопитство равно на тяхното. Всички те го очаровали с европейското си лустро: натруфените с бели пера стари дами възлегнали на отворени шезлонги, ветераните от Голямата война киснещи като невъзмутими хипопотами в стоманените вани, женствените им секретари дърдорещи пискливо като маймуни из централната улица на курорта, докато отдалеч иззад сводовете от липи и кестени долитало нестихващото бучене на въглеродния двуокис в кипящия извор, от чийто разтвор с бълбукане изригвали големи потрепващи кълба… обаче най-силно го очаровали Зигмунд и Маргерита.