Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Нещо не е наред — промълви раздразнено Самицу, дръпна палтото на Ранд, сграбчи окървавената му риза и я разкъса.
Прорезът от камата на Фейн, не по-дълъг от дланта й и недълбок, минаваше точно върху стария кръгъл белег. Дори на смътната светлина Мин видя, че ръбовете на раната изглеждат подути и подлютени, сякаш беше стояла непочистена с дни. Повече не кървеше, но трябваше да е зараснала. Тъкмо това правеше Церенето — раните се самозатваряха и изчезваха пред очите ти.
— Ето това — заговори Самицу поучително и докосна леко стария белег. — Прилича на киста, но пълна със зло, вместо гной. И това… — Тя прокара пръст по новата драскотина. — Това също изглежда пълно, но с някакво по-различно зло. — Изведнъж тя вдигна свъсен поглед към Зелената сестра, изправена над нея, и заговори намусено, сякаш се оправдаваше. — Ако имах думи да го определя, Кацуан, щях да ги използвам. Такова нещо не съм виждала. Никога. Но ще ти кажа следното. Смятам, че ако се бях забавила с един миг, може би ако ти не беше се опитала първо, той щеше вече да е мъртъв. Но и така… — Жълтата сестра въздъхна. — Смятам, че ще умре.
Мин поклати глава и понечи да каже „не“, но като че ли не можеше да накара езика си да помръдне. Чу, че Каралайн мълви молитва. Жената стоеше, стиснала ръкавите на Дарлин с две ръце. Самият Дарлин гледаше намръщено Ранд, сякаш се мъчеше да проумее това, което вижда.
Кацуан се наведе и потупа Самицу по рамото.
— Ти си най-добрата сред живите, навярно най-добрата от всички времена — промълви тя. — Никоя не може да се сравни в Церенето с теб. — Самицу кимна и стана, и още преди да се е изправила, възвърна цялото си айезседайско самообладание. Кацуан, все така загледана навъсено към Ранд, с ръце на бедрата, продължи: — Фу! Няма да те оставя да загинеш в ръцете ми, момченце! — Изръмжа го така, сякаш вината беше нейна. Този път, вместо да потупа Мин по главата, я чукна със свития си юмрук по темето. — Ставай, момиченце. Не си някоя мамина глезла — и последният глупак ще го разбере, — така че престани да ми се преструваш. Дарлин, ти ще го носиш. Превръзките ще почакат. Тази мъгла няма да се вдигне сама, тъй че по-добре да се махаме.
Дарлин се поколеба. А после, може би защото Кацуан го изгледа навъсено, или заради вдигнатата към лицето му ръка на Каралайн, изведнъж прибра меча в ножницата, промърмори нещо и вдигна Ранд на рамо.
Мин взе оголения меч със знака на чаплата и грижливо го пъхна в ножницата, висяща от кръста на Ранд.
— Ще му потрябва — промълви тя на Дарлин и след миг той й кимна. И добре, че го направи — цялата си надежда беше положила в ръцете на Зелената сестра и нямаше да позволи на никого дори да си помисли нещо друго.
— Сега внимавай, Дарлин — каза Каралайн с гърления си глас, след като Кацуан ги поведе отново. — Гледай да стоиш зад мен, аз ще те пазя.
Дарлин се разсмя неудържимо и все още се кикотеше, когато започнаха да се катерят през студената мъгла и далечните писъци.
Мин разбираше, че не е нищо повече от още един чифт очи, също като Каралайн от другата страна на Кацуан, и знаеше, че ножът, който държи, е съвсем безполезен срещу тварите от въплътена сивота, но Падан Фейн можеше все още да е жив и да ги дебне отнякъде. Този път нямаше да го пропусне. Каралайн също стискаше камата си и ако се съдеше по погледите, които хвърляше през рамо към тътрещия се по стръмнината Дарлин, превит от тежестта на Ранд, навярно също се канеше да защити Преродения Дракон. А може и да не беше заради него. Една жена можеше да опрости и най-дългия нос заради този смях.
Чудовищните фигури все така се сгъстяваха в мъглата и гинеха от огъня, а веднъж някаква огромна твар разкъса на две цвилещ от ужас кон вдясно от тях преди някоя Айез Седай да успее да я съсече. При тази гледка Мин шумно повърна, без всякакъв срам. Хора гинеха тук, но хората поне бяха дошли по свой избор. И най-долният войник можеше да избяга още вчера, но не и този кон. Сгъстяваха се фигури и чезнеха, и гинещи хора пищяха непрестанно. Сякаш вървяха с часове. Мин започна да се чуди дали изобщо ще видят пак дневния светлик.
А после изведнъж залитна и се озова сред него: само преди миг бе обградена от сивота, а в следващия слънцето грейна като нажежено злато в синьото небе, толкова ярко, че трябваше да заслони очите си. И там, може би на пет мили отвъд голите хълмове, ръбат и непоклатим, се издигаше Кайриен. И изглеждаше някак нереален.
Тя се озърна през рамо към мъглата и потръпна. Приличаше на издута сива стена, закриваща дърветата надолу по склона и съвсем изпъната, без никакви кухини и изтънявания. Тук само чист, кристален въздух, там — гъста сивота. Още една малка част от някакво дърво пред очите й започна да се провижда и тя разбра, че мъглата е започнала да се отдръпва, навярно прогорена от слънцето. Но твърде бавно бе това отдръпване, за да е естествено. Другите се взираха също така втренчено, дори и трите Айез Седай.