Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Не, не е — отвърна конярят.
— Да не е Браун, а? — рече Сам.
— Не, не е.
— А Уилсън?
— Не, не е и туй — отвърна конярят.
— Е добре — продължи Сам, — сбъркал съм тогаз и той няма честта да ме познава, пък аз си мислех, че има. Не стойте тук от любезност към мене — добави Сам, виждайки как конярят прибра количката и се готви да затвори портата. — Удобствата преди всичко, а после церемониите; извинен сте, стари друже.
— Ще ти откъсна главата за половин крона — изръмжа навъсеният коняр, като залостваше едното крило на портата.
— А, не ви я давам при тез условия — отвърна Сам. — Ще ви струва поне к’вото сте спечелили за цял живот и пак няма да стигне. Предайте поздравите ми у вас. Кажете им да не ме чакат за вечеря и да нямат грижата да ми отделят от яденето, щото ще изстине, преди да дойда.
В отговор на това кипящият от яд коняр промърмори нещо за желанието си да нанесе побой някому, но изчезна, без да го приложи в изпълнение, затръшквайки гневно вратата след себе си, без да обръща внимание на горещите молби на Сам да го дари с кичур от косата си за спомен.
Сам продължи да седи върху големия камък, като обмисляше какво е най-подходящо да се направи, и съставяше в ума си план да чука на всички врати в пределите на пет километра около Бристол, като обхожда по сто и петдесет или двеста порти на ден и се постарае чрез този опит да открие мис Арабела, когато случаят отведнъж подхвърли на пътя му онова, което би могъл да не намери и след дванадесетмесечен престой в града.
Към тесния друм, на който стоеше, се отваряха три или четири градински порти, принадлежащи на същия брой къщи, които, макар и отдалечени една от друга, се деляха само от техните градини. Местата бяха големи, особено на дължина, и засадени с множество дървета, а къщите не само бяха на известно разстояние, но и повечето почти напълно скрити от погледа. Сам седеше с очи, устремени в купчината смет пред съседната на тази порта, през която бе изчезнал конярят, и обсъждаше наум трудностите на сегашното си начинание, когато портата се отвори и оттам излезе една прислужничка да изтърсва няколко килимчета на улицата.
Сам бе тъй погълнат от собствените си мисли, щото вероятно не би обърнал повече внимание на девойката, освен да вдигне глава и забележи нейната много хубава и спретната фигура, ако чувството му на кавалерство не бе силно пробудено от обстоятелството, че нямаше никой да й помага, а килимчетата изглеждаха твърде тежки за нейните собствени сили. Мистър Уелър беше много галантен джентълмен по негов си начин и щом забеляза това положение, бърже стана и се приближи към нея.
— Драга моя — рече Сам, подхождайки по много почтителен начин, — ще изпортите ваш’та толкоз хубавка снага, кат я изкривите, ако изтърсвате сама тез килимчета. Дайте да ви помогна.
Младата дама, срамежливо преструваща се дотогава, че не е забелязала близкото присъствие на джентълмен, се обърна при думите на Сам — несъмнено (тя действително потвърди това впоследствие) за да отклони подобно предложение от напълно непознат човек, — но вместо да отговори, нададе полусподавен вик. Изненадата на Сам едва ли бе по-малка, защото в лицето на стройната прислужничка той откри очите на своя „Валънтайн“, момичето, работещо у мистър Нъпкинс.
— Я, Мери, мила моя! — рече Сам.
— Божичко, мистър Уелър — рече Мери, — как ме изплашихте!
Сам не даде словесен отговор на това оплакване, нито пък можем със сигурност да кажем какъв беше неговият ответ. Знаем единствено, че след кратка пауза Мери възкликна: „Ах, престанете, мистър Уелър!“ и че шапката му бе паднала няколко мига преди това — от споменатите два признака сме склонни да заключим, че една или повече целувки са били разменени между съответните лица.
— А как попаднахте тука? — рече Мери, когато така прекъснатият разговор биде възобновен.
— Дойдох, разбира се, да те потърся, миличка — отвърна мистър Уелър, позволявайки този път на чувствата си да вземат връх над истината.
— А как разбрахте, че съм тук? — запита Мери. — Кой може да ви е казал, че съм постъпила при други хора в Ипсуич и че те отпосле са се преместили чак тук? Кой може да ви е казал това, мистър Уелър?
— О, разбира се — хитро я погледна Сам, — точно там е работата: кой може да го е казал?
— Не е мистър Мъзл, нали? — попита Мери.