Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Последва я в апартаментчето, тръшна я на леглото, угаси лампата, покри лицето й с възглавница и грубо, без да се замисля, че все още бе девствена, с един силен удар проникна в нея, форсирайки заключения проход…
Мислеше за ключето, за парите, за стоте процента, които съвсем скоро нямаше да има с кого да дели, за мерцедеса кабриолет в опушено сиво, с червени кожени седалки, за миниатюрните гащички на момичетата, които щяха да се отъркват в кожата… В края на краищата цената не беше толкова висока, искаше се само да го вкара на дъртата мома и да я поразтърси с няколко яки удара, докато тя се гърчи и тресе с лице, покрито от възглавницата.
Отново бе фаталният мъж, бруталният мъжкар, преливащ от самочувствие и енергия, трептящ като опъната тетива, какъвто бе навремето…
Преди да се появи пламенната Ортанс и да открадне огъня, който тлееше в слабините му.
В момента, в който произнесе наум името на своята единствена любима, членът му се дръпна, сви се, омекна и увисна жалък между кълките на Тромпетистката, която, сгърчена под възглавницата, хъхреше, едва си поемаше дъх от удоволствие и си въобразяваше, че хвърчи в небесата.
Ортанс Кортес си подреждаше куфара. Напускаше Лондон.
Ортанс Кортес бе докоснала небето и отсега нататък за нея думата „граници“ не съществуваше.
Ортанс Кортес изчисляваше със завидна точност какъв обем въздух измества и се опияняваше от широката диря, която оставяше след себе си.
Ортанс Кортес говореше за себе си само в трето лице.
Беше краят на юни, училището затваряше врати, договорът с „Банана Рипъблик“ беше подписан. Никълъс изигра безупречно ролята си на неин агент. Уреди й договор мечта: пет хиляди долара на седмица, апартамент в Сентрал Парк Юг в сграда с портиер и изглед към парка и ангажимент за два месеца с опция за продължение, в случай че пожелае.
Започваше работа на 8 юли. В десет сутринта. Адресът беше 107 Е, 42-ра улица, на една крачка от Централната гара и Парк Авеню.
Идеше й да пее, да свири на електрическа китара, да тръгне боса по червения килим, да танцува на музиката на Коул Портър, да се приюти от дъжда под скъсан чадър, да мушне пръсти в кутия с шоколадови бонбони, да поръси опашката на пъстроцветно птиче с щипка сол, да осинови рибки червеноперки, да се заеме с учене на японски…
Преди да замине за Ню Йорк, се връщаше в Париж. Париж…
Нямаше да се задържа дълго, само колкото да прегърне сестра си и майка си, да се пошляе из улиците, да поседи на терасата на кафенетата и да наблюдава минувачите, да скицира хиляди детайли, които да развие, след като се настани в нюйоркските ателиета на „Банана Рипъблик“ в Манхатън. Няма друг град на света, в който момичетата да проявяват толкова изобретателност, нюх и шик като Париж. Щеше да открадне нечия визия, нечий силует, щеше да се запаси с хиляди образи и да отлети за Ню Йорк с гъмжаща от идеи глава.
Тананикаше си, докато си подреждаше куфара, и от време на време хвърляше по едно око на мобилния си.
С царствен жест предплати наема за два месеца на аятолаха, заявявайки, че напуска. Маха се. Била спечелила джакпота… Добре ме огледай, жалък и нищожен дребосък, защото повече няма да ме видиш! Никога вече! Ще четеш за мен във вестниците и това ще бъде всичко! Никога вече няма да ме преследваш с неплатените сметки, с дребнавите си изчислявания и с джуджешкото си либидо! Той пребледня, изпелтечи, напускаш ни? Тя си свирукаше, да, да… повече няма да си играеш с телефона ми и да изтриваш съобщенията, чака те голямо отегчение! Той запротестира, закле се, че никога не би се осмелил да направи подобно нещо! Вярваш ли ми, Ортанс, вярващ ми, нали? Изглеждаше откровен…
— Ако не си ти, кой е тогава?
— Не знам, но не съм аз…
— „Ако не си ти, значи, е брат ти!“ — затананика Ортанс една басня от Лафонтен. — Пъпчивия? Вонящата топка? Тъпакът с неизменните спагети със сирене? Всъщност изобщо не ми пука! Бим-бам-бум, изчезвам, махам се, напускам и никога повече не искам да те виждам! Нито теб, нито другите…
— Къде се местиш?
— Там, където теб те няма!
— Обичам те, Ортанс, толкова ми се иска поне веднъж да ме погледнеш истински…
— Колкото и да се оглеждам и да ровя по земята, не те виждам, странно…
— Нищо ли не чувстваш към мен?
— Безкрайно отвращение от манталитета ти на плъх…
И понеже той за последен път се опита да я задържи с обещанието никога да не й досажда с местните данъци, сметките за газа и електричеството, нито със спагетите със сирене, тя дръпна ципа на големия си сак и го избута вън от стаята.