Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— О, Брюно! Не ми казвайте, че…
— Да, Дьониз, обичам ви, искам ви, желая ви, горя за вас с безпощаден огън и затова отидох да ровя в това отвратително чекмедже, за да ви изоблича, показвайки ви доказателствата на вашето предателство. Ревността е ненаситна господарка. Тя ви държи в подчинение, преследва ви, излива в душата ви поток от черна кал… Аз се оставих да ме отнесе калта. Потопих ръка в мръсотията и отворих чекмеджето.
Той показа ръката си с дълги пръсти и прясно направен маникюр. Завъртя я пред пълнещите се със сълзи очи на Дьониз.
— Нищо не открих! Това бе моето наказание. Аз съм два пъти подлец: усъмних се във вас и ви обезпокоих, премествайки острилката. Ще ми простите ли, ангел мой?
— Брюно… О, Брюно…
Тя почувства как нежният зефир гали тялото й, не можеше да си поеме дъх, сложи ръка на гърлото си. Всичко се завъртя пред очите й и тя се вкопчи в ръба на масата, за да не падне.
Шавал грабна ръката й и я поднесе към устните си.
В момента, в който устните на Брюно докоснаха кожата й, цялото й тяло бе разтърсено от удоволствие, сякаш бе дете, което за пръв път опитва бучка захар…
— Прощавате ли на демона, който се спотайва в сърцето ми?
— Вие сте моят ангел…
— Страдах, Дьониз, жестоко страдах… Вярвате ли ми?
Тя кимна, останала без капчица сила.
— И не ми се сърдите?
Тя махна с ръка, не, не, и със сетни сили успя да се съвземе.
— Вие ме обичате! Обичате ме! Кажете ми го още веднъж… Не ми омръзва да го чувам.
Той я изгледа безмълвно и тя прие мълчанието му като потвърждение на любовното обяснение.
— О, Брюно! Ще сторя всичко за вас… Всичко, за да ви върна спокойствието, мъжката гордост. Ще работя, ще ходя да чистя по къщите, ще стана лека жена, ще разнасям вода, ще стана надничарка, акробатка, гълтачка на огън, ще бъда стълбицата, по която вие ще се изкачите до славата, изтривалката, на която ще стъпвате с крилатите си нозе, вашата покорна прислужница, ще бъда такава, каквато пожелаете… само кажете! Ще ви се подчинявам във всичко…
По дяволите, каза си Шавал. Старата мома е като курдисана, трябва само да навиеш пружината! От гърдите му се изтръгна глухо ръмжене.
— Наистина ли мислите това, което казвате, любима?
— Мисля го и давам дума да ви почитам и уважавам през целия ми живот като вярна и предана съпруга…
Брюно Шавал се стресна от думата „съпруга“. Олеле, олеле! Какви ми ги говорите? Струва ми се, че малко прибързвате… В какво се оплитам? Налага се да успокоя топката.
Обаче не успя и носена на вълните на необуздания си ентусиазъм, Тромпетистката през цялата вечер го изпиваше с поглед, забравила за салатата с кестени и задушеното говеждо.
След като излязоха от кръчмата, едва стигнали до първата улична лампа, тя се залепи за него, разкривайки омекналия си бюст, и му предложи повехналите си устни. Испанското вино бе подействало отвъд надеждите, които бе вложил в него Шавал.
— Ела, ела — прошепна тя, обгръщайки го с две алчни ръце. — Отнеси ме до ложето ми и нека забравим времето, нека забравим всичко… Искам да трептя като струна под ласките ти… Обожавам те, искам да те опозная целия, без остатък, да те дамгосам с палещата ми страст.
Уплашен, той я изпрати до улица „Пали-Као“.
Тя не можеше да стои права и говореше несвързано.
Тихо изписка, когато той се опита да се освободи. Притисна се с цялото си тяло към него. Запротестира, не ме оставяй, оседлай ме и ме язди, и простена отново, залепила се за него като огромна мека вендуза. Той се опита да се измъкне. Тя го сграбчи отново, пелтечейки в ухото му:
Плъзни се в мен, любими, проникни в девствената ми снага, която те жадува, накарай ме да трептя, прободи ме с огненото си копие в най-съкровеното…
Тя виеше тяло, усукваше се, търкаше се в него, хриптеше, подвикваше тихо, къртеше дълбоки въздишки, гърчеше се. Той не знаеше какво да прави с тази развилняла се плът, която го заливаше отвсякъде. Замисли се за ключето, за чекмеджето и реши, че се налага да я прикове на стълба на насладата и веднъж завинаги да се приключи, за да забрави епизода с чекмеджето.