Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Избери си ордьовър и някакво ястие, прасковке моя. Забрави работата. Не е много любезно от твоя страна да пренасяш грижите от работата си в това очарователно местенце, където смятах да те омайвам с нежни слова! Ако си видиш само тъжната физиономия! Да не си мислиш, че ми е много приятно да те гледам такава!
Той рязко затвори менюто с жест на раздразнение.
Дьониз Тромпет сведе глава. Направи усилие да се съсредоточи върху предлаганите ястия. Названието на един ордьовър с яйца, „Магарешки топки по крьозански“, извика бледа усмивка на устните й. Въздъхна, отпуснала рамене.
— Това ми изглежда вкусно…
— Наистина е вкусно! Готова ли си?
— Не още.
Всяка сутрин с идването си на работа сваляше от врата си малкото ключе и отваряше чекмеджето да извади папките, с които щеше да работи през деня. Всяка сутрин проверяваше дали черната острилка с две дупки беше върху „о“-то на „Марсел Гробз“ и всяка сутрин въздъхваше облекчено, когато я зърнеше точно там. Фикс идеята за кражба, за евентуално обвинение в злоупотреба с пари, за законово нарушение и за престъпление изчезваше. Успокоена, тя си поемаше дъх и сядаше на бюрото — нямаше повторно да преживее затварянето на „Златното прасе“ и поругаването на герба на Оверн, червено бойно знаме, пресечено със златна черта и обточено по краищата със зелено.
Объркана, вдигна поглед и се опита да се оправдае:
— Не знаете какво съм преживяла в детството си… Този срам, дамгосал челото ми с нажежено желязо… Никога повече не искам да го изпитам. Никога!
Лицето й пламна, обзе я паника, погледът й се изцъкли, вперен в празното пространство. Разтревожен, Шавал не сваляше очи от нея.
— Нали ви казвам, че нищо не се е случило! Чистачката е бутнала бюрото с прахосмукачката или се е опитала да го премести, за да вземе някоя хартийка.
— Не е възможно! Тежи цял тон! Никой не е в състояние да го помръдне! Г-н Гробз го нарича на шега моя Форт Нокс.
— Тогава вие сте отворили по-рязко чекмеджето.
— И това е невъзможно! Много внимавам.
— Наистина сте решили да провалите вечерта ни, Дьониз! — заяви той строго, извръщайки глава.
Сивите груби фуги, обрамчили едрите камъни на стената, му навяваха мисли за затвора. Искаше му се да стане и да побегне.
— О, не, извинявайте — побърза да се извини тя. — Толкова съм щастлива, че ме поканихте…
— В такъв случай да приключим темата, съгласна ли сте? Стига с тези детинщини. Избрахте ли какво ще вземете?
Тя сведе глава, победена, наслуки прочете в менюто: лимузенска салата с кестени и говеждо задушено.
— Отлично! — процеди през зъби Шавал. — Най-сетне можем да поръчаме.
Направи знак на сервитьора, поглаждайки тънките си мустачки с нокътя на палеца. Изнервен, сконфузен. Напълно съм си заслужил петдесетте процента, каза си при мисълта за Анриет и при вида на поклащащото се деколте на Тромпетистката с отпечатана в меката й плът зачервена резка от финото перлено герданче. Накрая Анриет се видя принудена да приеме условията му. Не се даде лесно, оказа яростна съпротива в подножието на статуята на Светата Дева с букета от свежи гладиоли, който бе поставил пред нея с влизането си в параклиса. Беше се тръшкала като Скъперника на Молиер за касетката си със злато. Тресеше се от глава до пети, хленчеше тихо, с отвратителен глас, вие ми съдрахте кожата, убивате една стара, вече ограбена до шушка жена, една нещастна беднячка, на която не й остава нищо друго, освен едни очи да плаче. Продължаваше да нарежда, да описва мъченичеството си под смразяващия поглед на Шавал.
— И не се опитвайте да ме прекарате! Не ви изпускам от очи — заключи той, изправяйки се. — Ще ми прехвърляте уговорената сума на всеки две седмици, ще ви съобщя банковата ми сметка с името и адреса.
Тропна с токовете на каубойските си ботуши по плочите на църквата и излезе. Остави зад гърба си ридаеща стара жена и се упъти към мястото на срещата си с паникьосана стара мома.
Какво съм сторил, за да заслужа такава зла участ?, мърмореше той, стиснал тънките си устни.
Седнала насреща му, Тромпетистката се опитваше да се владее и да потисне страховете си. Беше облечена в ужасна рокля, сякаш ушита от старите завеси, откачени от прозорците на някой замък в развалини. Буфан ръкавите й придаваха вид на омърлушена пуйка. Рядката й косица, слепена от потта, образуваше по слепоочието й жалки, безцветни кичурчета. Тази вечер е цялата на петна, отбеляза Шавал отвратен. Сигурно е от притеснение, вече се вижда как я хвърлят в затвора, на дъното на някаква килия, и как плъховете я хапят по краката. Мачкаше салфетката си, безмълвна и вироглава. Шавал четеше мислите й. Чекмеджето, папките, острилката за моливи, „о“-то на „Гробз“, „а“-то на „Марсел“, „Златното прасе“, което отново започва да квичи, всичко това й напомняше бащиния позор, страданията на майка й, бягството на улица „Пали-Као“, всичко това се блъскаше в главата на бедната мома.