Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Каза го с тон, в който прозираше завист. Тон, който намекваше, „той е имал късмет, не е познавал страха…“.
Ето какво ме обърква, помисли Жозефин, пробивайки белия лист с писалката.
Това кратко изявление, казано с леко горчивия тон на мъж, който завижда на друг за неговата свобода и вместо да го вземе за пример, му се сърди. Не беше казано с възхищение, нито с открито сърце. В дъното на душата си г-н Боасон осъждаше употребата на дрога, осъждаше многото бракове, тайните приятелства с мъже. Осъждаше тайната, загадката Кари Грант.
Защото Кари Грант му се беше изплъзнал.
Защото пред оградата на имението му в Лос Анджелис бе предпочел друг младеж.
От този ден г-н Боасон се бе озлобил.
Не го казваше ясно, но то се усещаше. Прозираше в тона, в някоя дума, в потиснато оплакване…
„По-умно е да запалиш една малка лампа, отколкото да се оплакваш от тъмното“ — тази фраза на Хилдегард фон Бинген си спомни Жозефин. Г-н Боасон не бе запалил никаква лампа, дори най-малката… Животът му бе изтлял без светлинка, без топлинка. Той осъждаше детството си, възпитанието си, родителите си. Никога липсата си на смелост.
Искаше й се да бе проявил повече щедрост, повече трезвомислие, по-малко себелюбие. Не вечният рефрен на червея, който е влюбен в звезда и я укорява, че блести високо горе… Гризеше капачето на писалката си и чакаше с нетърпение момента да се прибере вкъщи.
Колкото повече слушаше г-н Боасон, толкова повече си повтаряше, че нейният Свенлив младеж от романа ще бъде по-щедър, не толкова втренчен в себе си, ще запази от прекрасната връзка нещо друго, не това постоянно хленчене, сравняване, досадно мрънкане, оплакване от съдбата.
Колкото повече го слушаше, толкова по-малко й се искаше да го чува.
Колкото повече го слушаше, толкова повече харесваше Кари Грант.
Госпожа Боасон скоро щеше да се прибере.
Двамата щяха да вечерят безмълвно. Щяха да погледат телевизия, всеки в своя фотьойл, без да отворят уста, след което щяха да си легнат.
Той скоро щеше да умре.
Без да е променил каквото и да е в живота си, без да е поел и най-малкия риск…
Тромпетистката не преставаше да повтаря — чекмеджето й е било отваряно с взлом.
— Кое чекмедже по-точно? — питаше Шавал, седнал насреща й в ресторанта, който бе избрал на улица „Пулбо“ № 5, в непосредствена близост до площад „Тертр“.
Тя беше настояла. Обади му се следобеда. Започна да хленчи, вече не ви виждам никакъв, забравихте ме, с какво заслужих това внезапно пренебрежение? Той отговори, с нищо, няма нищо, драга моя, абсолютно нищо, просто съм разтревожен, бездействието ме гризе отвътре, бедната ми майка запада с всеки изминал ден, времето си минава… Хората казват, че времето минава, времето твърди, че хората преминават. Болката е куче, което хапе само бедните… Той дълбоко въздъхна, за да покаже безмерната си мъка и да оправдае рязката промяна в поведението си. Тя продължи да настоява. Нуждаела се от помощта му. Нещо дребно я човъркало, загнездило се е в ума й, имала нужда да си поговори с някой съобразителен човек. Шавал наостри слух. Нещо свързано с предприятието ли? Да, прошепна тя в телефонната слушалка. Той веднага я покани да се срещнат в ресторанта „Ла бют ан вин“, когато камбаната на „Сакре Кьор“ оповести осем часа.
— За кое чекмедже става дума? — повтори Шавал, който уж не разбираше, а всъщност отлично знаеше какво я тормози.
— На бюрото ми… в което държа важните папки с документи. Тайните, личните кодове от сметките на г-н Гробз. Точно в тази папка е ровено, убедена съм.
— Не е възможно! — опъваше се Шавал. — Не е възможно… Рьоне и Жинет нали са там, нищо не им убягва, освен това има и аларма…
— Чекмеджето е отваряно — повтаряше Тромпетистката, вторачена в менюто с невиждащ поглед, упорито издала напред острата си брадичка. — Няма съмнение…
— Четете прекалено много книги за заговори, отвличания, кражби… Трябва да усмирите трескавото си въображение — отвърна той, махвайки с ръка. — Препоръчвам ви да четете правилника на митниците, ще ви се отрази по-добре.
— Мислите, че си фантазирам.
— Не мисля, сигурен съм! Хайде, хайде, стига!
След което премина в друг регистър и разнежено попита:
— Избра ли си вече, златиста моя прасковке?
Тя хвърли разсеян поглед на менюто и повтори:
— Сигурна съм… Винаги оставям острилката върху буквата „о“ на „Гробз“. Сутринта, когато отворих чекмеджето, острилката беше на „а“-то на „Марсел“. Сама не може да се е преместила!