Съдбовният кораб [bg]

Малта се взираше нагоре към тях, запратена в ступор, без възможност за ответ. Какво можеше да означава това? Нима Алтея се беше присъединила към пиратския екипаж на Кенит, вместо да спаси семейния жив кораб? Не можеше да е толкова невярна. Нали? Ами Уинтроу? Щом достигнаха кораба, сатрапът беше качен първи на борда. Под насърчаването на моряците тя самата хвана въжената стълба, която им бяха спуснали. Един от членовете на екипажа на Мотли я придружи, докато се изкачваше по неприятно поклащащото се приспособление от грубо, мокро въже. Опита се да изглежда сякаш изкачването му беше лесно. Мокрите напречници се впиваха през тънките ръкавици, които носеше, за да прикрие загрубелите си ръце. Трудното изкачване бе забравено в мига, в който сграбчи парапета и ѝ бе помогнато да се качи на борда. Като че ли през нея премина странна енергия. Тя забрави да се оглежда за крал Кенит, очите ѝ търсеха единствено баща ѝ.

Внезапно до нея се появи Уинтроу и я пое в прегръдка, по-мъжка, отколкото би сметнала, че е по силите на източения ѝ брат. Но той беше пораснал и заякнал, а гласът му прозвуча плътен и не много по-различен от бащиния им, когато извика:

— Малта! Самият Са те доведе благополучно при нас! — Сълзите, надигнали се в очите ѝ, я изненадаха, както и начинът, по който се бе вкопчила в него, прекомерно щастлива заради силата и приветствието му. След продължителен момент, в който стоеше в прегръдките му, осъзна, че Алтея също бе обвила ръце около нея.

— Но как? Как е възможно да си тук? — попита леля ѝ.