Вярата на прокудения

Около него се вдигаше прах, дрехите му побеляха, като че ли камъкът ги поглъщаше, а Ричард го променяше, докато двамата се слеят в едно. Остри отломъци камък го драскаха, отскачайки настрани. Голите му ръце, бели като мрамора, скоро се нашариха с кървави драскотини от битката.

От време на време отваряше вратата, за да изрине навън стигналата до глезените му купчина чакъл. Бялата маса се понасяше надолу по хълма със звън — като че ли от хиляди малки звънчета. Белият прах, който го покриваше, бе прорязан от тъмни вадички пот и червени драскотини. Хладният въздух подейства освежително на плувналото му в пот тяло. След малко обаче затвори вратата и остави навън нощта и целия свят, за да бъде сам.

За пръв път от близо година се почувства свободен. Тази работа бе изцяло под негов контрол. Никой не го наблюдаваше. Никой не му казваше какво да прави.

Това бе единствената му цел, чрез която искаше да постигне съвършенство. Нямаше вериги, нямаше ограничения, нито чужди желания, на които да се подчинява. В борбата да направи възможно най—доброто бе съвсем свободен.

Идеята му за тази скулптура противоречеше с всичко, което Орденът представляваше. Той смяташе да им покаже живота.

Ричард знаеше, че когато Братята видят статуята, ще го осъдят на смърт.

След всеки удар с длетото във въздуха политваха каменни стружки, всеки удар го приближаваше към целта. За да стига до върха на мраморния блок, трябваше да стъпи на работно столче. Като местеше столчето от всички страни на монолита, смаляваше мраморния блок до нужните размери и форма.

Ричард размахваше стоманения прът с яростта на воин. Ръката му с длетото се извиваше от звучните удари. Колкото и яростна да беше атаката, тя бе и овладяна. За подобна груба работа можеше да се използва и чук—секач, наречен питчър. Той отстраняваше излишния камък и оформяше блока много по—бързо от тежкото длето, но се използваше с пълен замах, а Ричард се опасяваше да освободи такава сила срещу камъка заради пукнатината. Вярно, че имаше огромна маса, но въпреки това Ричард смяташе, че чукът—секач е твърде опасен точно за този камък.

Щеше да накара Виктор да му направи няколко резци за свредели с лък. С кордата на лъка, завързана за дръжката на свредела, инструментът ще може да се извие и промуши през мрамора. Дълго мисли и се чуди как да се справи с проблема с пукнатината. Реши да изсече по—голямата част от нея. Първо, за да спре по—нататъшно пропукване, ще пробие дупки през нея — така щеше да уталожи напрежението в камъка. С още една поредица от близко разположени отвори ще отслаби камъка в излишната му част около пукнатината и просто ще я махне.

Скулптурата му щеше да се състои от две фигури — на мъж и жена. В крайния й вид на мястото на най—лошата част от пукнатината щеше да лежи празното пространство между тях. Като се отстрани по—слабият камък, останалото ще е достатъчно здраво, за да издържи напрежението на работата. Тъй като пукнатината започваше в самата основа на камъка, той не можеше да я премахне напълно, но можеше да сведе проблема до поносими размери. Това бе тайната на парчето мрамор — махни слабото, за да остане силното. Ричард вярваше, че пукнатината е късмет, първо, защото бе намалила цената на блока и Виктор бе могъл да си позволи да го купи. Според Ричард обаче тя бе ценна най—вече защото го бе подтикнала да мисли повече за материала и за начините, по които ще може да го оформи. Именно така стигна и до своя замисъл. Без пукнатината тази идея не би му хрумнала.